— Нещо по-силно от любовта ме облада през онази нощ и не знаех какво върша. Страшна сила ме подтикна, някаква съдба ме хвърли в обятията му. Аз съм негова, само негова, и той ще бъде само мой!
След тази декларация тя се обърна и избяга от стаята… Отиде си и след напрегнатия разговор с нея аз си легнах. Как е могла тази голяма страст да я завладее? Коя е всъщност Кания? Каква роля щеше да играе в живота на Лео? Исках да бъде край него…
Следващите три дни не видях Кания. Симбри ми каза, че тя отишла в града, за да направи нужните приготовления за гостите си. Молих го да ме заведе при Лео, но той вежливо и малко твърдо отвърна, че Лео не се нуждаел от грижите на своя „баща“.
Измъчваха ме подозрения. Страхувах се да не би някое нещастие да е сполетяло Лео. В мъката си се опитах да му изпратя по жълтоликия слуга една бележка, която нахвърлих на едно изпоцапано листче, но той даже не посмя да се допре до него. Симбри му забранил да пренася писма, които не умеел да прочете. Най-после реших на всяка цена да стигна до Лео.
Вече ходех и усещах, че силите ми са се възстановили. Към полунощ внимателно се измъкнах от леглото. Луната осветяваше стаята ми. Взех един нож — едничкото ми оръжие, излязох навън и тръгнах.
Когато ме пренасяха от стаята, където лежах с Лео, запомних добре пътя. От моята спалня започваше коридор дълъг около тридесет крачки, толкова изминаха носачите. Следваше завой вляво по друг коридор, дълъг десетина стъпки, който отвеждаше до една стълба, водеща неизвестно къде, друг остър завой надясно, където беше предишната ми стая.
Вървях крадешком по дългия коридор и въпреки че беше тъмно, намерих завоя вляво. Вървях, докато стигнах и до втория завой. Припълзях около него, доколкото можах, за да отстъпя веднага, ако ме забележат. На вратата на стаята, в която беше Лео и която се заключваше отвън, видях да стои с лампа в ръка самата Кания.
Първата ми мисъл беше да бягам в стаята си, но не го направих, защото щях да бъда забелязан. Реших, ако ме открие, да кажа, че не съм могъл да устоя на изкушението да видя как е със здравето синът ми Лео.
Сниших се до стената и с разтуптяно сърце зачаках. Кания заключи вратата и се заизкачва по стълбите. Сега какво да правя? Не мога да вляза при Лео, защото нямам ключ. Да се върна в стаята си? Не, реших да я проследя и ако случайно ме види, да й се извиня. Или щях да науча някои новини, или пък щях да получа нож в гърдите.
Минах завоя и безшумно като змия се заизкачвах по стълбата. Тя беше с доста стъпала, извиващи се нагоре. Най-после стигнах края й, където имаше малка площадка и една врата, стара и с прогнили дъски. Отвътре дочух гласовете на шамана Симбри и Кания.
— Научи ли нещо, внучке?
— Малко, твърде малко, Шаман.
Като исках да разбера повече за техните тайни, смело се приближих до вратата и погледнах вътре през една цепнатина. Кания — с пурпурна рокля и златна коронка на главата, седеше пред Симбри на масата, а черната й коса падаше на вълни по мраморните й гърди. Изборът на такова облекло от Кания беше с някаква цел. Жените са майсторки в това отношение.
Симбри я гледаше с учудване и съмнение, което се долавяше и в замръзналото му изражение.
— За какво разговаряхте? — попита той.
— Разпитвах го какво го е накарало да дойде насам и успях да разбера, че търсят една красива жена. Повече нищо не каза. Попитах го дали търсената от тях е по-красива от мен, но той учтиво отклони разговора. Казах му, че в Калун няма по-прекрасна жена от мене, а освен това аз управлявам тази страна. Казах му, че аз, а не някой друг, ги спаси от буйната река. Сърцето ми, Шаман, ми подсказва, че аз съм жената, която той търси.
— Каза ли му го? — попита Симбри нетърпеливо.
— Да, и той каза, че може би е така, защото мисли, че жената се е преродила. Той ме изучаваше и внезапно ме попита дали някога съм влизала в Огъня. Аз отговорих, че единствените огньове, през които съм минавала, са на духа и че още съм в тях. Помоли ме тогава да му покажа косата си. Поставих в ръката му малко от косата си, но той я отблъсна и извади от една торбичка, окачена на врата му, един кичур. О, Симбри, по-прекрасна коса едва ли човек е виждал някога! Тя беше мека, копринена и дълга — от коронката ми чак до земята.
— И вашата коса е хубава — каза той, — но виждам, че не са еднакви.
— Да, защото няма жена, която да е имала такива плитки — отговорих аз.
— Така е. Онази, която притежаваше тази коса, беше нещо повече от жена.