— Аз вече съм здрав и готов за път, но как е синът ми?
— Поправя се. Вие сам ще го видите. Такава е волята на Кания. Ето и робите, които носят дрехите, ви. Оставям ви на тях.
С тяхна помощ се облякох и прикрепян от тях тръгнах по разните проходи. Колко се изненадах, когато видях, че и Лео е облечен в също такива дрехи, но от по-добро качество. Той беше с качулка, изглежда, за да се запазва раната на главата му от студ и слънце.
Той се приближи до мен, стисна ръката ми и попита къде съм се крил. Поздравът му беше искрен, в което се увери и стоящият наблизо Симбри.
Доведоха ни по едно конче и ние се качихме на тях. По даден знак от Симбри тръгнахме. Спуснахме се надолу по една скалиста урва. След като изминахме около километър, пред нас се откри земята на Калун. В ниското течеше река, вероятно същата, която преминахме. Тук тя все още беше буйна, но в полето се укротяваше.
В далечината се виждаше Планината на Огъня. Към кратера й се издигаше каменна стълба, над която се извисяваше огромен каменен кръг, чийто черен цвят изпъкваше релефно на белия сняг и синьото небе.
Гледахме с благоговение Планината, която беше фар на нашите мечти, които биха се осъществили, и на нашата участ, която би се изяснила… Забелязах, че и придружаващите ни гледаха на нея по същия начин: те й се поклониха, като сложиха показалеца на дясната си ръка върху показалеца на лявата. Този знак, както разбрах по-късно, предпазвал от лошото влияние на кратера. И самият Симбри се поклони, нещо, което не допусках.
— Тръгвали ли сте някога към Планината? — попита Лео.
Симбри поклати глава и отговори уклончиво:
— Хората от полето не стъпват там. По склоновете й живеят смели и диви хора, с които често воюваме. Когато те гладуват, нападат нивите и добитъка ни. Още повече че когато кратерът изригне, текат огнени порои от разтопени камъни. Понякога горещата пепел убива пътниците.
— Пепелта стига ли вашата земя? — попита Лео.
— Само когато Духът на планината се разяри. Затова ние се страхуваме от него.
— Какъв е този дух? — попита нетърпеливо Лео.
— Откъде да знам. Може ли човек да види дух?
— Може да сте го виждали някога!
— Надценявате Способностите ми — отвърна Симбри. — Моето изкуство и предвиждания не се простират дотам. Ето и лодките, които ни чакат, защото нататък ще пътуваме с тях.
Лео и аз се настанихме сами в най-голямата. С нас беше само кормчията. Следваше ни лодката със слугите и робите, а зад нея имаше лодка, в която хората бяха въоръжени с лъкове и саби.
— Благодаря на небесата — извика Лео, — че пак сме заедно. Помниш ли, Хораций, че и в земята на Кор влязохме с лодка. Изглежда, че историята се повтаря!
— Помня, моето момче, но зарежи това сега, а ми разкажи бързо какво стана с теб, откакто ни разделиха!
— Помниш ли, Хораций, как висях като паяк на въжето над реката? И знаеш ли защо го отрязах?
Защото мислех, че ще полудея, а исках да умра здрав. А ти как можа да се спуснеш?
— Много просто — скочих след теб в пропастта. Предпочетох да умрем заедно, за да се преродим едновременно.
— Браво, Хораций! — И сълзи закапаха по обгорилото му лице.
— Но стига! Разправи ми историята си, след като ни разделиха!
— Тя е интересна и кратка. Легнах да спя и когато се събудих, видях една прекрасна жена до мен. Тя се наведе над мене и аз си помислих, че е тя. Ти знаеш коя! Целуваше ме — може и това да е било сън!
— Не беше, Лео, защото и аз видях.
— Съжалявам, много съжалявам, че се е случило така. Както и да е, това беше красивата Кания. По-късно я виждах още няколко пъти и й говорих на сегашния гръцки език. А Аеша знаеше старогръцкия. Какво ще кажеш?
— Аеша говореше няколко древни езика. И други ги знаят. Но продължавай!
— Тя ме хранеше щедро, но доколкото се спомням, до последната нощ ми бе сърдита. Интересуваше се от нашата мисия, а аз винаги отбягвах да й кажа нещо определено. Издирвани сме — тъй й отговарях. Отклонявах въпросите й. Исках по-скоро аз да науча нещо от нея. Но нищо не разбрах, освен че е владетелка с голяма власт. Нямаше място за съмнение — когато тя ме разпитваше, в стаята влезе един роб, стараейки се да чуе нещо, а тя извика слугите си и им заповяда да го изхвърлят през прозореца. Той можа да се спаси, като избяга бързо по стълбите… Така че нито аз можах да науча нещо от нея, нито пък тя от мене. Но коя е тя, Хораций?