— Ако искаш да знаеш, имам хипотеза. Но засега само хипотеза!
— Последната нощ Симбри ми донесе храната. Когато реших да си легна, в стаята ми влезе Кания, облечена като царица. Кълна ти се, тя наистина беше царствена с коронката си над разпилените черни коси. И тя каза много изтънчено, че ме обича. Погледна ме, въздъхна и заговори, че сме се познавали от миналото, като молеше да възобновим познанството си. Аз се измъквах, докогато можех. Но лежейки по гръб пред една хубава жена в царствени одежди, не можах да устоя. Накрая й признах, че съм тръгнал да търся жена си, която се казва Аеша, защото съм я загубил. Тя се засмя и ми каза да не гледам в безкрайността, защото изгубената е вече намерена и това е тя, моята спасителка от смъртта в реката. Вярвай ми, Хораций, тя беше толкова убедителна, че бях склонен да й повярвам, че в нея се е преродила Аеша. Докато не бях изгубил акъла си, си спомних за кичура, който единствено ми остана от Аеша. Извадих го и го сравних с нейната коса. Тогава Кания пребледня, разгневи се и гласът й стана груб. От държанието разбрах, че тя може да е която и да е, но не и Аеша. Лежах си спокойно и я оставих да ме ласкае и заплашва. Накрая си излезе и заключи вратата. Това е всичко досега, което мога да ти разкажа. Историята с Кания не е свършила и, да си призная, аз се страхувам от нея.
— Стига, Лео, успокой се и не говори високо, защото кормчията може да шпионира, а и Симбри гледа към нас. Сега не ме прекъсвай, че няма време!
Разказах му всичко, което бях видял и подслушал. Той ме гледаше учуден.
— Боже мой — викна Лео, — ама че история! Коя ли е тази Хеса, която е изпратила писмо от Планината? И коя е Кания?
— Инстинктът не ти ли подсказва, Лео?
— Кания ще е Аменартас, жената, която е написала свитъка. За нея Аеша казваше, че била египетска принцеса преди две хиляди години. Аменартас се е преродила!
— Тъй мисля и аз.
— Каквато и да е била за мен тази Кания в миналото, вече ми е безразлично. Аз търся само Аеша! И Венера няма да ме отдели от нея.
После разговаряхме за тайнствената Хеса, която е изпратила писмо за нас, заповядвайки на Шаман да ни посрещне. Тази загадъчна жена е била могъща от древни времена и има слуги на земята и във въздуха.
Внезапно носът на лодката се удари в брега и видях, че Симбри скочи при нас. Седна тежко на една пейка и ни заобяснява, че нощта наближавала и той искал да е близо до нас, за да ни пази.
— И да е сигурен, че няма да избягаме в мрака — избъбри Лео.
— Вижте града, в който ще спите тая нощ — каза Симбри.
Ние се извърнахме и на около десетина километра видяхме доста голям град с плоски покриви. Беше трудно превземаем, защото беше построен на остров, стегнат в прегръдката на реката. Островът приличаше на хълм, образуван вероятно от наноси, а може би и изкуствено направен. Едно голямо здание със стълби и кули се издигаше в града.
— Как е името му? — попита Лео.
— Калун. Тъй се наричаше и преди да нахлуят в него моите прадеди, победителите, преди две хиляди години. Те запазиха древното име, но планината нарекоха Хес, защото казваха, че кратерът на върха й бил символ на тяхната богиня.
— Има ли там още жреци — попита Лео, като искаше да изтръгне от него истината.
— Да. Има и жреци. Присъствието им е установено от покорителите на тая страна.
— На кой бог се покланят?
— На богинята Хеса, казват. Ние знаем малко за нея, защото от векове има вражда между нас и планинците. Те ни убиват, а и ние не им прощаваме. Боготворения от тях храм не може да посети никой. Само когато сливите не родят, когато започне да пада пепел или пък земята се разтресе — тогава можем да потърсим съвета на Оракула. Иначе живеем в мир, макар че сме храбри воини. Обработваме земята от поколение на поколение и тя ни се отплаща богато. Вижте наоколо — не е ли тя мирна земя?
Изправихме се в лодката и се любувахме на пастирите и стадата с добитък, коне или мулета, на обработените житни ниви, на овощните градини… Облечени в дълги сиви дрехи, селяните обработваха нивите или откарваха добитъка по домовете си. За разлика от пустините и скалистите планини, през които бяхме минали, тази страна беше истински земен рай. Тези хора на мирния труд несъмнено бяха съблазън за гладните и диви планинци.
Във вечерния сумрак от устието на кратера почна да изригва пламък, който обагри снежните върхове. Нашите лодкари завикаха и почнаха да се молят.