Отначало яздехме, по-бавно, напосоки. След час мъчително блъскане из ливади и ниви стигнахме някакво селце, напълно безлюдно. Тук намерихме пътя, който водеше към Планината. Оставихме конете да галопират, после намалихме хода им, защото искахме да ги запазим от умора. Преди да се зазори, луната се скри и гъста тъмнина покри околността. Принудихме се да спрем. Зазори се. Яхнахме отново конете и се упътихме към Планината. Обземаше ни радост при мисълта, че омразният град на Атена остава далеч зад нас.
Пътувахме с часове покрай обработени ниви и хората, като ни видеха, оставяха работа и се трупаха да ни гледат. Те ни вземаха за представители на двореца, които идват, за да ги ограбват.
По пладне, когато наближихме върха, почвата се измени. Очевидно беше, че тук земята зависеше от благоволението на дъждовете, които тази пролет не валяха.
Тукашното население разпозна в нас чужденците, за които толкова много се говореше. Нахвърляха се и искаха да им върнем дъжда, който сме били откраднали.
Вечерта стигнахме границата и между храсталаците забелязахме да се издигат каменните кули на наблюдателниците. Но и те изчезнаха зад нас и ние спряхме на обширна поляна, без да срещнем живо същество.
Решихме тук да дадем почивка на конете и щом изгрее луната, да продължим, защото Кания вече би трябвало да еоткрила, че сме избягали. Спънахме конете и им позволихме да се отъркалят. Когато конят ми беше с краката нагоре, видях, че копитата му са кървави. Погледнах и Леовия кон. И неговите копита бяха такива.
Ужасяваща мисъл преряза ума ми. Не исках да плаша Лео, но му казах да оседлаем конете и да поемаме по-бързо.
— Защо? — попита той.
— Подозирам хана, че е намазал копитата с кръв, за да ни открият смъртоносните кучета, ако той ги пусне след нас.
Тъкмо стягах седлото на коня си и чух слаб звук.
Без съмнение, това беше кучешки лай, защото се повтори по-близо.
— О, небеса — Викна Лео, — кучетата идат!
— Нашият „приятел“, ханът, е тръгнал на „лов“.
— Какво да правим? Да зарежем ли конете?
— Не, ще яздим, както досега.
Скочихме на седлата, но преди да тръгнем, аз се обърнах назад, за да видя какво става. След слънчевия залез в долината нищо не можеше да се види, но по склоновете на Планината не беше така. Видях по хребета да се движат хора, а един беше на кон. Друг кон водеха за юздата.
— Излезли са всички — каза Лео, — а водят и резервен кон за хана. Сега разбирам защо искаше да не вземаме копията си.
Препуснахме напред през тъмнината към върха на Огъня, нашия фар. Яздехме и разсъждавахме. Нашите коне бяха силни, макар че яздихме без прекъсване. Великолепни бяха. Но и кучетата бягаха с пресни сили. Расен ги бе взел, за да открият следите ни от селото насам.
Не ни оставаше друго, освен да достигнем някое непристъпно място — каквото бяха склоновете на Планината. Дотогава кучетата ще се уморят и ще се откажат да ни преследват.
Ако поемехме пеша, можеше да се спасим в някое забутано място, а в това време кучетата щяха да се нахвърлят на конете. Но и това бе рисковано. Трябваше на всяка цена да стигнем върха, където да ни помогнат планинците.
И така, ние се устремихме в пълен кариер към върха, докато вечерницата осветяваше, макар и слабо, пътя ни. Обаче луната се скри и тъмната нощ ни забули.
Не смеехме да препускаме бързо, защото имаше опасност конете да се спънат и да паднат заедно с нас. Но… за втори път, откакто бяхме в земята на Калун, светлината от върха освети най-напред небосклона, а след това ни окъпа в нежния си и тайнствен блясък.
Но тази светлина не ни помогна много, защото ужасната кучешка какофония се приближаваше с голяма скорост. Най-ясно се отделяше лаят на водача — огромен червен звяр с черни уши и блестящи зъби. Знаех името на този пес — ханът ми го беше казвал. Сега звярът беше на около половин километър от нас.
Луната отново се показа и ние можехме да галопираме по-бързо, още повече че земята беше гладка и покрита със суха трева.
След двучасово препускане стигнахме купчина камъни. До върха имаше още десетина километра. Нашите благородни коне губеха сили. Колкото и силни да бяха, всичко си имаше граници. Пот струеше от тях. Галопът им премина в тръс. Сигурно беше, че скоро ще спрат.