Минахме една урва и изкачихме една височина. От нея видяхме, че броят на кучетата е намалял силно, но все пак бе достатъчен, за да се справят и с нас, и с конете. Расен яздеше, вторият кон не се виждаше.
Реката, която служеше за граница между земята на Калун и Планината, бе на няколко километра от нас. Конете ни станаха крилати, щом усетиха близостта на кучетата, които бавно, но сигурно ни настигаха. А шумът на реката вече се долавяше.
Помислих, че конете ни скоро ще капнат и затова, преди да стигнем до една поляна, посочих на Лео близките храсти. Тъкмо се скрихме в тях и край нас профучаха кучетата. Личеше, че са много уморени. Не ни забелязаха. Тогава ние се спуснахме към една скала и я достигнахме благополучно, без да бъдем последвани от кучетата.
Когато се обърнахме назад, видяхме, че нашите благородни коне преминаха поляната. Те бяха съвършено капнали, но освободени от товара и пришпорвани от страха, галопираха пред кучетата. Но едва ли задълго…
Видяхме и Расен, който трябва да се беше досетил какво сме направили, защото се опита да отбие кучетата от конете и да ги насочи по следите ни. Но без успех!
Силният лунен блясък осветяваше скоковете на нашите коне, бясно преследващите ги кучета и отдалечаващия се с коня си хан.
Упътихме се към реката. Бях уморен след продължителната езда. За нещастие ударих крака си в една скала. Седнах и помолих Лео да продължи и поне той да се спаси. Надявах се, че като стигне до реката, водата ще заличи следите му.
Тъкмо в този момент чух дивия лай на голямото червено куче, наречено Майстора. Расен бе открил дирята ни и краят ни наближаваше.
— Бягай, Лео, спасявай се! Аз ще се опитам да ги задържа за малко, за да се спасиш поне ти! Бързай, Аеша те чака! Искам да умра! Достатъчно живях.
— Не се безпокой, татко Холи, говори по-ниско, ще ни чуят.
Лео бързаше напред, като влачеше и мен. Наближавахме реката. Виждахме как блести. О, как бях жаден! Исках да пия, само да пия. А в същото време чувах кучешките стъпки по сухата трева.
Стигнахме голяма канара. Внезапно Лео спря и каза:
— Няма да можем да прегазим реката. Нека спрем и да срещнем съдбата си.
Спряхме и погледнахме назад. Кучетата бяха само три. Останалите гонеха конете.
— И по-лошо можеше да е — каза Лео. — Задръж кучетата, а аз ще се разправя с Расен! — Лео се наведе и изтри изпотените си ръце в пясъка. Последвах го и аз. След това грабнахме копията в десните си ръце, а ножовете — в левите, и зачакахме.
Кучетата приближиха. По-дребното скочи веднага към гърлото ми, но аз насочих инстинктивно копието си към него. Паднах назад от удара му и когато можах да се изправя, видях, че беше пронизано.
Останалите кучета нападнаха Лео. Едното дори успя да откъсне голямо парче от дрехите му. Лео хвърли копие по него, но то мина под корема му и се заби в земята.
Кучетата се отдръпнаха като ръмжаха страшно.
Расен се приближи. Мислех, че няма да ни нападне, но по лицето му разбрах, че се лъжа.
Бесен от омраза, ревност и възбуда, той беше тук или да ни убие, или да бъде убит. Скочи от коня си, изтегли къса сабя и насъсквайки кучетата, ме посочи с нея. Кучетата ме нападнаха, а Расен се спусна към Лео. Какво щеше да стане по-нататък?
Забих ножа си в корема на едното куче и го разпрах. То падна и захърка. Но второто, Майстора, се хвърли отгоре ми. Изтървах ножа, но го ритнах в корема. То се нахвърли върху мен отново, аз бях на колене. Инстинктивно докопах с ръката си един камък. Удрях с него кучето по главата, но въпреки това то не изпускаше рамото ми. От друга страна, това не бе лошо — иначе щеше да ми прегризе гърлото.
Търкаляхме се с кучето по земята и се борехме на живот и смърт. Можах да видя, че и Лео се търкаля с хана по земята. Случайно погледнах и ми се стори, че ханът се изправи зад един храст. Помислих си, че е убил Лео и сега наблюдава как ме мъчи кучето.
Когато вече мислех, че положението ми е трагично и че краят ми е близък, кучето внезапно разтвори уста, пусна ме и хвръкна във въздуха. Лео го беше хванал за задните крака и го въртеше, докато то разби главата си в една канара и издъхна.
— Всичко е наред — промълви Лео запъхтян. — Мисля, че пророчеството на стария шаман се изпълни: май убих Расен, но все пак да се уверим!
До скалата лежеше Расен, все още жив, без да може да помръдне ни ръце, ни крака… Погледът му беше не на луд, а на страдащо, болно дете.