— Какво да направим?
— Подчинявай се! Може да е предизвестие отгоре — и с глава кимнах към върха.
— По-скоро е отдолу, защото видът на тоя водач не ми харесва никак.
Фигурата ни даде знак; да я следваме. После се обърна наляво и започна да се движи тихо и безшумно между камънаците и костите. Следвахме я на стотина метра. Така стигнахме до една пукнатина в скалата, която и ние бяхме забелязали, но ни се стори невъзможна за преминаване. Но фигурата влезе в нея и изчезна.
— Трябва да е някаква сянка — усъмни се Лео.
— Глупости! Продължавай!
И Лео поведе коня в пукнатината. Фигурата ни очакваше на края й и като видя, че я следваме, продължи напред, а ние след нея. Напредвахме по една урва, която ставаше все по-мрачна, докато свърши с пещера, или галерия, издялана в скалата. Фигурата се приближи до нас и поиска да хване поводите на коня, но той толкова се уплаши, че треперещ от страх се изправи на задните си крака. Фигурата го удари жестоко по главата. Той се укроти и подчини.
Тя поведе коня от едната страна, Лео от другата и продължихме по тъмния тунел. Пътят беше тесен. От двете му страни трябва да имаше пропасти, защото чувах как надолу падат камъни.
Внезапно в далечината светна лъч, който ме обнадежди. Излязохме от тунела. Бяхме стъпили за пръв път на един склон на върха, издигащ се нагоре още няколко километра. Наоколо имаше признаци за човешко присъствие, защото земята беше обработена, имаше и стада от овце и волове.
Навлязохме в нова урва по каменистия път покрай буен поток. Мястото беше пустинно, склоновете бяха обсипани с фигурки от лава, широчината му беше около половин километър.
Не бяхме изминали и километър, когато чух остро изсвирване и веднага зад нас изникнаха петдесетина мургави мъже, червенокоси и с бяло облекло от козя козина, въоръжени с щитове и копия. Те се спуснаха върху нас с остри писъци.
— Ха сега де — каза Лео и извади сабята си. — Като не можем да избягаме, ще продадем живота си скъпо. Сбогом, Хораций!
— Сбогом — отвърнах с шепот аз.
Спомних си, че Кания и Симбри ни бяха предупредили, че още на първия склон ще ни убият.
Водачът ни изчезна зад хълма. Подозрях го, че ни вкара в капан. Но щом диваците ни наближиха на няколко крачки, той ненадейно се появи на върха. Нищо не им каза, само простря ръка. Каква магическа сила имаше в този жест, не знам, но диваците паднаха по очи, сякаш ги удари гръм.
Водачът направи знак на един от диваците, навярно техен главатар, който го погледна, както битото куче своя господар и му посочи първо небето, после и нас.
Главатарят разбра какво искат от него, защото заговори нещо с гърления си глас. Той кресна остро и диваците се разбягаха наоколо.
Водачът ни кимна с глава и ни поведе нагоре, сякаш нищо не беше се случило. Вървяхме повече от два часа нагоре, докато стигнахме до местност, обрасла с трева. Приятно се изненадахме, че там намерихме запален огън, а на него — врящо гърне. Никакъв човек не се виждаше наоколо.
Водачът ни направи знак да спрем и аз да сляза от коня. Посочи ни гърнето, сигурно да се нахраним. Умирахме от глад. За коня бе приготвен голям куп зелена и сочна трева.
Докато Лео разседлаваше коня, аз взех един глинен съд, оставен до огъня, и отидох на потока, за да се напия и да промия раната си. Когато се връщах, дойде ми наум да се приближа до забулената фигура и да й предложа да пие вода. Надявах се, че ще открие лицето си. За пръв път фигурата даде знак, че е човешко същество, защото отказа вежливо и веднага ми обърна гръб.
Тя не пожела нито да пие, нито да яде, когато Лео й предложи храна. Той бе снел гърнето от огъня и когато ястието изстина, го изядохме с апетит. Пихме вода и Лео отново превърза ръката ми. После, изглежда, сме позадрямали. Събуди ме някаква сянка, покрила лицето ми. Тя беше на нашия Водач, който ни посочи коня и слънцето. Възседнах коня и продължихме пътя си освежени и с пресни сили.
Пропътувахме през тревисти места, без да срещнем никого. Но разнасящият се от време на време дивашки писък подсказваше, че ни наблюдават. На смрачаване местността се промени.
Вместо с трева, пътят ни беше осеян с камъни и заобиколен от борове. Започваше изкачването на самата Планина. Мракът не ни спря, защото пътя ни осветяваха звездите и слабият блясък на Огнения стълб. Водачът ни беше неуморим. В тъмнината нечовешкото у него се усили и сега той ни приличаше на истински дух, забулен в бяло и движещ се непрестанно напред, без да ни погледне нито веднъж.