Движехме се ту наляво, ту надясно. Минахме под сенките на дърветата в някаква гора, и навлязохме в една урва, която приличаше на амфитеатър, издълбан в скалите от реката. Изглежда, че тук е имало крепост, защото входът беше много тесен и непристъпен. Можеше да премине само един човек. Пространството на амфитеатъра беше обширно, а по скалите бяха построени каменни къщи. Събраните пред тях стотици мъже и жени като че ли извършваха някакъв обряд на лунната светлина.
Сцената беше дива и фантастична. В средата на множеството се извисяваше исполин с червена коса и брада, препасан през кръста само с един кожен пояс. Той Се провикваше и пееше: „Хо-ха-ха-хо“, покланяше се и пак изреваваше: „Хо“. Викът му отекваше наоколо.
Най-изумителното нещо обаче беше една бяла котка. Тя стоеше пред всички, допряла с лапи рошавата си глава, и клатеше главата си по същия начин, както и диваците. Церемонията, изглежда, беше някакво жертвоприношение.
Пространството, в което диваците празнуваха, беше заобиколено от каменна стена, към която се упътихме. Благодарение на гъстите борови дървета не ни забелязаха.
Промъкнахме се в най-големия гъсталак до отворената врата. Водачът ни се спря и ни даде знак и ние да сторим същото. Той се спусна по-надолу и започна да наблюдава сцената. Стори ни се, че той не е очаквал подобно нещо, защото беше смутен и ядосан. Опомни се бързо и ни заповяда да не мърдаме.
След това сложи бялата си ръка върху маскираното си лице и изчезна. Не видяхме къде отиде, бяхме сигурни само, че не е до нас.
— Какво ще правим сега? — попита Лео.
— Стой, където си, ще чакаме, докато се върне или пък се случи нещо — отвърнах аз.
Страхувахме се, че ако изцвили конят, може да ни забележат, но скоро забравихме за това, увлечени от дивашката сцена, която се разиграваше пред очите ни.
Не присъствахме на нищо друго, освен на пролога на една трагедия, която предстоеше да бъде изиграна. Напевите заглъхнаха и тълпата, която бе изправена срещу исполина с котката, се раздели, за да стори място на седем човека с вързани ръце. Те бяха мъже и жени, между които имаше един старец и една висока и прекрасна жена. Седмината бяха наредени на една линия и бяха изплашени, защото старецът падна на колене, а една от жените се разхълца.
Оставили ги бяха в това положение, докато разпалят огъня, който не след дълго избухна и освети хората. Всичко беше готово и един дивак донесе бялата котка, седнала на дървена табла.
В дълбоката тишина той прочете някаква молитва. После с таблата и котката се заразхожда около завързаните напред-назад, което направи няколко пъти. Всеки път се доближаваше до някой от тях. Поднесе я към лицето на затворника отляво. Котката се изправи, прегърби се и започна да движи лапи нагоре-надолу. После дивакът се приближи към следващия вързан и повтори същата церемония.
Когато се изправи пред красивата висока жена, пета поред, котката се разфуча, вдигна лапи и удари жената, която изписка силно. Присъстващите изкрещяха някаква дума, която разбрахме, и тя беше „Вещица!“
Палачите, които очакваха котката да им посочи жертвата си, се спуснаха към жената и я завлачиха към огъня. Вероятно вързаният до нея беше съпругът й, защото се опита да я защити, но какво можеше да направи с вързани ръце! Един от палачите го повали на земята с удар на тояга. Но жената успя да се отскубне, и се вкопчи в мъжа си. Палачите обаче я грабнаха и я затътриха към огъня, сред виковете на присъстващите.
— Не мога да изтърпя това зверско, хладнокръвно убийство — викна Лео.
И той извади сабята си.
— По-добре е да оставиш зверовете да направят каквото си искат — отговорих аз, макар че и на мен кръвта ми кипеше.
Не знам дали Лео ме чу, или не, но той с див вик се хвърли напред, а аз го последвах на кон. Врязахме се в тълпата, която отстъпи пред нас, вземайки ни за призраци.
Приближавахме огъня, където бяха палачите и жертвата.
Пред него, на един камък, с жестока усмивка, седеше исполинът-жрец и хранеше котката със сурово месо от кожена чанта, провесена на едното му рамо. Толкова се беше задълбочил в церемонията, че не ни забелязваше.
— Оставете жената — викна Лео и размаха сабя, като с един удар отсече ръката на един от палачите, който бе стиснал врата й.
Дивакът падна встрани. Жената се изскубна и избяга в тъмнината. Жрецът стана и се отправи към Лео, с котката в ръка, като викаше диво. Лео го наближи, размахал сабя, като го псуваше на английски и на други езици.