— Храната и подслонът са налице. А утре, след като си починете, имам заповед да ви отведа където пожелаете. Моля, следвайте ме.
Тръгнахме подире му и стигнахме до една къща, в която светеха запалени лампи. Тя се състоеше от две стаи, едната от тях беше спалня…
— Влезте — каза Орос — и се измийте! — После се обърна към мен и додаде: — Трябва да се погрижите за ръката си, която е разкъсана от челюстите на голямото куче.
— Откъде знаете?
— Това не е важно, по-важното е, че приготвих всичко необходимо за раната.
Втората стая беше осветена и добре отоплена. Леглата бяха постлани с чисти ленени покривки, а в метални съдове имаше топла вода. Върху малка масичка бяха сложени масла, превръзки и дъсчици — великолепни неща, които подсказваха, че състоянието на раната ми е предвидено. Не зададох други въпроси. Бях много уморен.
Жрецът Орос ми помогна да се съблека. Той махна грубите превръзки, проми раната ми с топла вода, в която предварително изсипа особена течност.
— Зъбите са се забили много надълбоко — каза той — и малката кост е счупена, но всичко ще мине и ще останат дребни белези. — Намаза раните ми с някакво масло и така го превърза, че болките ми изчезнаха. — До утре, гостенино мой, подутината ще спадне и костта ще се намести.
С негова помощ се умих и преоблякох в чисти дрехи. Лео стори същото, така че от стаята излязохме съвсем различни от двамата опърпани и мръсни хора, каквито бяхме, преди да влезем в нея.
В другата стая ни очакваше вкусна закуска, която изядохме с апетит. Толкова бяхме уморени, че едва домъкнали се до леглата си, се хвърлихме в тях и заспахме веднага.
През нощта се събудих внезапно. Не зная колко беше часът. Лампата едва мъждукаше. Усетих, че има някой в стаята. И не се излъгах. До вратата имаше човек, същински призрак, който се взираше към Леовото легло.
Дочух въздишка, израз на страдание, което ми подсказа, че призракът не е дух, а човешко същество, неимоверно развълнувано. В голяма тъга кършеше ръцете си. Видях, че и Лео почувства влиянието на призрака, защото се размърда и започна да говори на сън. Говорът му беше нисък и употреби думи, които бяха арабски. Той произнесе:
— Аеша! Аеша!
Образът пристъпи няколко крачки към Лео и спря. Той беше в същото сънно състояние, простря напред ръце, като че ли търсеше някого, когото иска да прегърне, и заговори пак с тих и страстен глас:
— Аеша, през живота и смъртта те търсих. Ела при мене, желание мое, богиньо моя!
Образът се приближи още до Лео и видях, че трепереше и че също бе прострял ръце напред. Лео, който беше седнал в леглото, сега отново легна и покривките паднаха на земята. Гърдите му останаха открити и на тях лежеше кожената торбичка, с която той никога не се разделяше. В нея държеше косите на Аеша.
Заспа дълбоко, а призракът втренчи поглед в торбичката. Даже се осмели с безплътните си ръце сръчно, да я развърже и да извади от нея дългата и блестяща плитка коса. Дълго време я разглежда и след това отново я сложи в торбичката. Чух плач.
Докато беше до леглото, Лео още веднъж с дълбок и страстен глас прошепна:
— Ела при мен о, мила моя, ненагледна красавице.
При този зов призракът с нисък вик, като на уплашена нощна птица, се обърна и избяга навън.
Когато се уверих, че го няма в стаята ни, прозях се шумно. Какво беше това? Не можеше да е сън, защото бях буден. И все пак какво означаваше всичко случило се? Кой беше тоя дух, коя беше силата, която ни доведе дотук здрави и бодри през ужасните планини и пустини?
Жрецът Орос бе нарекъл водача ни „Вестоносец, който раздава присъди“. Дали пък забуленият призрак не беше самата Аеша, която търсехме от толкова години? Отхвърлих съмненията, които ме бяха обзели и, налегнат от умората, отново заспах. На сутринта, когато спомените от прекараната нощ бяха по-бледи, аз реших да не казвам нищо на Лео за случилото се. И наистина си мълчах няколко дни.
Когато се събудих, силна светлина заливаше стаята ни, а жрецът Орос стоеше до леглото ми. Попитах го колко е часът и той усмихнат ми отговори, че до пладне остават два часа и че искал да превърже раната ми. Разбрах защо говори тихо, когато видях, че Лео още спи.
— Нека си почива — каза Орос. — Много е претеглил, а и още страдания го очакват.
Жрецът започна превръзката.
— Какво искате да кажете? Доколкото си спомням, вие казахте, че на Планината не ни грози никаква опасност.
— Точно така, приятелю… — и той ме погледна въпросително.