— Казвам се Холи.
— Приятелю Холи, телата ви са в безопасност. Нищо повече. Но човекът, освен плът и кръв има ум и дух, които могат да пострадат.
— Кой е този, който ще им напакости?
— Приятелю — важно-важно отговори Орос, — вие идвате в земя, обитавана от духове, при това не като туристи, а като хора, решили да повдигнат воала на тайна, покрита от вековете. Целта ви е известна и може да я постигнете. Но възможно е да се случи така, че душите ви да потреперят от отчаяние и лудост. Кажете ми, не се ли страхувате?
— Малко, защото моят син и аз сме видели странни неща. Свидетели бяхме, когато Огънят на Живота избухна пред очите ни, гостувахме на една Безсмъртна и наблюдавахме как я победи смъртта, а ние останахме непокътнати. Та сега ли да бъдем страхливи? Не, ние следваме и сме господари на съдбата си.
Орос не се показа нито учуден, нито любопитен. Изглежда, че онова, което му разказах, му беше известно.
— Добре — каза той, — след час ще тръгнете по пътя на своята съдба. Простете ми, ако съм ви засегнал с думите си, но ми бе заповядано да сторя това, за да ви изпитам. Трябва да повторя същото и на господина, когато се събуди.
— Името му е Лео Винси — казах аз.
— Да, Лео Винси — повтори Орос, сякаш името му беше известно, но го беше забравил. — Но, Холи, смятате ли, че е нужно да предупреждавам и него?
— Не, но ако искате, почакайте да се събуди.
— Прав сте. Простете ми за сравнението, но каквото направи вълкът, лъвът ще постигне повече. И той посочи с глава към Лео. Докато се занимаваше с ръката ми, Орос продължи да говори: — Виждаш ли колко по-добре е вече раната ти. Подутината е изчезнала и след няколко седмици ръката ще оздравее напълно. Тя ще стане пак такава, каквато е била, преди хан Расен да ви подгони. Но вие скоро ще го видите, а до него ще бъде и красивата Атена.
— Нима мъртвите възкръсват?
— Някои от тях ги донасят тук, за да ги погребат. Това е привилегия на управляващите в Калун, освен това Кания Атена има да задава въпроси на Оракула.
— Кой е този Оракул?
— Той е… един глас.
— Чух същото и от Атена, но всеки глас излиза от човек. Дали този Оракул не е онази, която вие наричате Майка?
— Може би, приятелю Холи.
— И тази Майка не е ли Духът на Планината?
— По този въпрос винаги се е спорило. Ония от полето са ви го казвали, нали? А и племената от Планината мислят същото. Но вие ще имате мнение по въпроса по-късно. Сега ръката ви оздравява и се пазете да не паднете и отново да я ударите. А, ето, и приятелят ви се събужда.
След час тръгнахме нагоре по Планината. Аз възседнах коня, а за Лео донесоха носилка, той отказа да се качи в нея като каза, че е възстановил достатъчно силите си и не иска да го носят като жена.
Лео вървеше до моя кон, употребявайки копието си вместо бастун. Минахме покрай огнената яма, изпълнена с праха на мъртъвци, между пепелта на които беше и тази на дивака-жрец и на бялата котка. Нашият Водач ни водеше нагоре. Щом го видеха, диваците падаха пред него по очи и не смееха да помръднат докато ги отмине.
Един от тях стана и промъквайки се през свитата от жреци, стигна до Лео, коленичи и му целуна ръка. Това беше младата жена, която той спаси от огъня. Тя беше с благородна осанка, с червена коса, а до нея беше мъжът й.
Водачът беше с гръб към нас, но необяснимо как бе видял сцената и каза нещо на Орос със знаци. Жрецът разбра и попита жената как се осмелява да целува ръката на Лео с мръсните си устни. Тя отговори, че е направила това с признателно сърце.
Орос й каза, че постъпката й се опрощава и е изкупена с претеглените от нея страдания. Майката била заповядала мъжът на тази жена да стане главатар на племето. Орос даде заповед всички да му се подчиняват, но ако мъжът превиши правата си, да се оплачат, за да бъде наказан.
След това даде знак да продължим пътя си. Тълпата червенокоси гръмко благодари за справедливостта на жреца.
Както вървяхме по урвата, внезапно чухме песнопения. Минахме завоя и пред очите ни се изпречи шествие, начело на което, възседнала кон, беше красивата Кания Атена, а до нея — чичо й — шаманът. Зад тях следваха жреци с бръснати глави, понесли ковчег. С открито лице в него лежеше Расен, облечен в черно.
Когато конят на Атена видя нашия Водач, се изправи на задните си крака. Аз помислих, че ще хвърли ездачката си, но Атена размаха камшик и го обузда. Разнесе се нейният звънлив глас, който викаше: