Вървяхме по улицата и в края на града стигнахме до една врата от масивни железа, изработена фантастично. Тук свитата ни остави, като прибра и коня ми. Останахме само с Орос. Щом се приближихме и вратата се отвори. Преминахме я, но не мога да опиша какво чувствахме. Влязохме в къс коридор, който завърши пред друга висока и желязна врата.
И тя се разтвори. Когато влязохме вътре, внезапно бяхме осветени от неземен блясък. Отстъпихме назад, стъписани от чудната светлина, която излизаше най-малко от петнадесет-двадесет огнени стълба. Същински факли, те бяха разположени на еднакви разстояния, височината и дебелината им беше една и съща. Не усетихме никаква миризма, нямаше дим, огромното пространство не беше затоплено. Светлината им беше гъста и бяла, а съскащият звук на природния газ, който захранваше факлите, сякаш излизаше от милиони змии. Тих и безлюден беше храмът.
— Не угасват ли тия факли? — попита Лео, като си закри очите.
— Как не — отговори Орос, — не виждате ли, че те са част от вечния огън, комуто се прекланят строителите на храма. Те горят от построяването му и продължават да го осветяват. Елате с мен, за да видите още по чудни неща!
С благоговейно мълчание ние тръгнахме напред. Сред величествения храм изглеждахме като три джуджета. Стигнахме до едно преддверие, от което започваха няколко коридора. Орос най-неочаквано изчезна и се появи начело на две тържествени процесии от облечени в бяло хора, които пееха и се приближаваха към нас.
Шествието отдясно се състоеше от жреци, а лявото — от жрици. Броят им общо беше около стотина. Орос им даде знаци и жреците се наредиха пред нас, а жриците застанаха зад тях. Химнът, който пееха, беше старинен и трогателен.
Ние продължихме пътя си през една галерия и спряхме пред дървена врата. Тя се разтвори от само себе си и ни разкри истинско чудо.
Едва сега разбрахме, че планът на храма наподобява огнен стълб, на чийто връх имаше олтар, голям колкото малка стаичка. Когато приближихме, видяхме, че над него имаше балдахин от сребърни нишки.
Пред олтара имаше голяма сребърна статуя. За фон й служеше черна скала, в която се отразяваха светлинните стълбове. Статуята представляваше чудно хубава жена с криле, която държеше с лявата си ръка едно момченце, а дясната й беше издигната към небето. Истинска мадона!
Докато захласнати се дивяхме на омайната й красота, жреците и жриците се бяха наредили около нас и край огнените стълбове. Душите ни бяха като вцепенени. Предчувствувах, че нещо ще се случи. Щом и последният от жреците зае определеното му място, Орос се приближи до нас и каза:
— Приближете се о, възлюблени скитници, и поздравете Майката на Планината! — И той посочи статуята.
— Къде е тя? — попита Лео. — Не я виждам!
— Хеса е там. — И, хващайки ни под ръка, Орос ни поведе към олтара.
Песните на жреците станаха още по-тържествени, а светлината се засили.
Най-после стигнахме. Орос отпусна ръцете ни, поклони се три пъти пред олтара и коленичи в мъчително-почтителна поза. Не смеехме дума да промълвим. Сърцата ни туптяха възторжено в очакване. Свърши ли нашият път? Щяхме ли да намерим онази, заради която пребродихме планини и пустини?
Лео беше бледен и неспокоен: агонията на тайната започваше. Изгубихме чувство за време. Взирахме се в сребърните завеси и се питахме чий образ крият те! Дали не беше прекрасното лице на онази, която изпълваше сърцата ни?
Като калейдоскоп се нижеха в съзнанието ни събитие след събитие — от пещерите на Кор и Стълба на Живота до този храм. Дали Тя се беше преродила в друга душа? Жреците и жриците пееха бавно, а светлината заливаше със съскане олтара.
До нас беше Орос, който, закрилян от Майката, четеше в душите ни като в разтворена книга.
2
Съдилището на смъртта
Завесите се разтвориха. В средата на олтара видяхме трон, върху който седеше една фигура, забулена от главата до мраморния под. Изпод гънките на нейното наметало се подаваше жезъл, обсипан със скъпоценни камъни. Тласкани от непозната нам подбуда, последвахме Орос и паднахме на колене.