Гледах бледното лице на Лео. Привлечен може би от съблазнителната страст, която излъчваха очите на Атена, той поиска да пристъпи към нея, но веднага спря, тръсна глава. Лицето му пламна и радост озари развълнуваното му лице.
— След всичко казано — започна той, — не искам да имам нищо общо нито с незнайното минало, нито с тайнственото бъдеще, а с неща от моя живот. Аеша ме е очаквала два хиляди години, а Атена се е омъжила за човек, когото е мразела. И то заради власт. Отгоре на всичко го е подлудила, а някой ден, когато й омръзна, може да стори същото и с мен. Не помня дали съм се клел на Аменартас, ако изобщо е имало такава жена, но помня какво съм казал на моята Аеша. Любовта е най-силното нещо в моя живот, тя е божествената искра, която изгаря душата ми и ме подкрепя в трудния живот. О, моя Аеша — извика той, — аз съм тук и идвам при теб!
Той се приближи към грозното нещо, каквото беше Аеша и като я целуна, коленичи пред нозете й. Да, той целуна това пергаментно чело и аз мисля, че няма по-смело, по-велико и по-героично дело, извършено от човек.
Аеша не каза нито дума, само коленичи със сухите си колене и отправи молитва, от която запомних следното:
— О, ти, служителко на всемогъщата Воля, ти, остра сабя в ръката на Съдбата, ти, неизбежен закон, наречен Природа, ти, която бе коронясана като Изида, ти, която пращаш мъжа при жената и слагаш отрочето на майчината гръд, чуй молбата на твоята служителка!
От древно време ти ми даде твоята сила, безсмъртие и красота, непостижима от всяка друга жена, но аз съгреших пред теб, и за да изкупя греха си, заплатих с векове от самота, с неугледността, с която ти разпореди да се явя пред очите на моя любим и вместо короната на съвършенството, ти ме увенча с короната на голата подигравка. Ти ми даде светлина и после я превърна в мрак, но ти ми обеща, след като преживея осквернена голота и срам, още веднъж да откъсна изгубеното цвете на безсмъртната красота. О, милостива Майко, която ме роди, към тебе отправям моята молитва! Нека неговата чиста любов изкупи моя голям грях! А ако това не стане, нека смъртта, последната и най-благословена с милостите ти, ме посети.
4
Промяната
Тя престана да се моли и настана мъчително мълчание. Лео и аз се спогледахме смутени. Не се надявахме много, че тази красива молитва към Природата ще получи достоен отговор. Трябваше да стане чудо.
Възможно ли беше то? Не беше ли чудо, че Аеша беше още жива? Ами пренасянето й от пещерите на Кор в тоя планински храм? Такива чудеса стряскат западните хора, но за обитателите на Средна Азия са нещо обикновено.
Светлината от издигащия се на възбог пламък започна да отслабва и да се снишава към кратера. Това не беше случайно, а се беше повтаряло хиляди години. При последните отблясъци на светлината видяхме Аеша да става. Тя се приближи до каменния „език“, който се подаваше над ямата, в която бе спуснато тялото на хан Расен. Тя стоеше на самия край на каменната издатина и представляваше жалка картина — уродливо отроче, осветявано от буйния пламък.
Лео поиска да я хване, мислейки, че тя иска да се хвърли в пламъците. Орос и Папава, които вероятно изпълняваха някаква тайна заповед, достигнала до тях не знам по какъв начин, скочиха и го задържаха, като го дърпаха назад.
Окончателно се стъмни. Преди изгрева на зората природата се умълчава и всичко почернява.
Чухме, че Аеша запя погребален химн на непознат за нас език.
В пространството се появи един откъснал се пламък. Той се люлееше насам-натам. Подобни пламъци бяхме виждали и по-рано, откъснали се от Огъня на живота и носени от вятъра.
— Хораций — извика Лео с тракащи зъби, — пламъкът се носи срещу вятъра!
— Може вятърът да е сменил посоката си — отговорих аз.
Пламъкът се приближаваше все по-близо и по-близо и заприличваше на две огромни крила с нещо тъмно между тях.
Той приближаваше жалката черна фигурка, която чакаше мълчаливо на каменния език. Крилата на пламъка я обхванаха и… стана тъмно като в рог. Пламъкът изчезна.
Мина минута, а може би и десет, чак тогава жрицата Папава мина покрай мене. Дълбока тъмнина и трепетно мълчание царяха. Чух, че Папава се връща. Дишането й беше ускорено, като на човек, който е уплашен.
Помислих, че Аеша се е хвърлила в ямата. Трагедията значи свърши… Не мина миг и се разнесе дивна музика. Тя можеше да е ехо от песните на жреците, но не беше тъй. Имаше в нея нещо топло и радостно. Не може да се опише — колкото радостна, толкова и ужасяващо възторжена.