Лео отиде при Орос, който се засмя и му каза, че Хеса вероятно не се е прибрала в покоите си, а е още в Светилището. Тогава той поиска да го придружим с Орос дотам.
— Заповядано ми е — каза Орос, — да стоя и да пазя пред вратата. Вие сте свободни да отидете където пожелаете и ако смятате, че е удобно.
— Мисля, че е така — отговори Лео остро. — Хораций, идваш ли с мен, или да вървя сам?
Колебаех се. Аеша ни беше казала, че иска да бъде сама в храма за известно време. Без да настоява повече, Лео сви рамене и тръгна.
— Никога няма да намериш пътя сам — казах му аз и тръгнах след него.
Вървяхме по дългите и извити коридори, които бяха слабо осветени. Най-после стигнахме голямата дървена врата. Лео я бутна нетърпеливо. Тя се открехна малко и ние се вмъкнахме вътре. Стълбовете би трябвало да светят, но, изглежда, бяха угаснали, защото вътре беше непроницаем мрак. Искахме да се върнем назад, но се заблудихме и не успяхме. Нещо ни притискаше. Не смеехме да говорим. Направихме няколко крачки и спряхме. Не бяхме сами. Стори ми се, че сме в центъра на някаква тълпа, но не от живи хора. Тия същества ни притискаха, усещахме дъха им, но не можехме да пипнем дрехите им. Въздухът около нас трепереше от тяхното лутане напред-назад.
В гробище ли бяхме, в което мъртвите са излезли от гробовете, за да се съвещават? Уплашихме се. Студена пот изби по лицето ми. Косите ми се изправиха, а гърлото ми пресъхна. Най-после блесна светлина от два стълба. Бяхме близо до вратата. Светлината беше много слаба и бледа и не можеше да разпръсне напълно гъстата тъмнина. Виждаха ни, но ние не можехме да ги видим.
На трона си седеше Аеша — страховита и горда в своята лъчезарност и могъщество. Широко разтворените й блестящи очи излъчваха сила, която покоряваше всичко наоколо.
Сега тя беше богиня на смъртта, пред която се покланят мъртвите. Тя приемаше този парад. Видяхме как една тъмна фигура дойде при трона й, поклони се три пъти и се оттегли. Следваха я други…
За да отговори на приветствията на тайнствените същества, Тя издигна жезъла си. Сребърните му звънчета иззвънтяха. Това беше единственият шум в това тайнствено място, защото дори устните й се движеха безшумно.
Хванати ръка за ръка, ние отстъпихме ужасени към вратата, която се отвори сама. Бяхме отново в коридора и успешно стигнахме до стаята си.
Орос продължаваше да стои пред вратата, където го и оставихме. Поздрави ни засмян и се направи, че не забелязва ужаса, изписан по лицата ни. Влязохме вътре и се спогледахме.
— Каква е Тя? — извика Лео. — Ангел ли е?
— Нещо подобно — отвърнах му аз.
— Но какво правеха тези сенки там?
— Приветстват я с добре дошла след преобразяването й. Така предполагам. Но, Лео, те може и да не са сенки, а жреци, преоблечени специално за подобна церемония.
Лео вдигна рамене и млъкна. Орос влезе и ни каза, че Хеса ни очаква в Светилището.
Още треперехме от страх. Когато влязохме в храма, Аеша седеше на трона си с уморен вид. Папава бе до нея и сваляше пурпурната мантия. Тогава Тя извика Лео, като повдигна с ръка лицето му.
Поисках да ги оставя сами и понечих да се оттегля, но Тя забеляза това и каза:
— Защо искаш да ни напуснеш? Да не би да искаш да се хвърлиш в краката на статуята на Майката и да я попиташ за бъдещето си? Знай, Холи, че отговаря на всеки, който прекара цялата вечер, коленичил пред нея. Ако искаш, направи го! Аз съм опитвала, но тя не ми проговори. А сега не искам да узная бъдещето си.
Аз не й отговорих, а и Тя, изглежда, не е очаквала, защото веднага продължи:
— Остани тук, за да сложим край на всички печални и тържествени мисли. Ние тримата ще закусим заедно и така ще забравим грижите и страховете за малко. Нека сме щастливи като деца, които не знаят що е грях и смърт. Папава, ще те повикам по-късно, за да ме съблечеш. Дотогава не искам никой да ни безпокои.
Стаята на Аеша не беше голяма, но беше обзаведена с вкус. Скалните стени бяха покрити с килими, а масите и столовете бяха покрити със сребърни покривки. Имаше и саксии с разкошни цветя.
— Скромно място — каза Аеша. — Но все пак по-добро от онова, в което живях две хиляди години, докато дойдеш ти, мой Лео.
Тя седна на една възглавница и ни даде знак да заемем местата срещу нея. Закуската започна. Тя беше семпла — добре сварени яйца, студено месо от дивеч за нас, а за нея — мляко, малко пирожки и планински ягоди.