Снехме товара от гърба на животното и старият Господар на стадата го откара.
След това калугерът Ку-ен ни заведе в манастирската кухня. Тук заварихме останалите калугери — около двайсетина, събрани около огъня и заети с приготовлението на закуската. Всички бяха старци. Най-младият бе над шейсет и петгодишен. Нашият водач ни представи, като им каза, че идем от манастира, наречен „Светът, където народът гладува“, защото тази шега му бе харесала.
Те ни изгледаха, триеха тънките си ръце, поклониха се и ни казаха: „Добре дошли“. Изглежда, че бяха доволни от пристигането ни.
Докато водата за измиване се стопли, едни от тях отидоха да ни приготвят стая. Други ни събуха грубите кожени обуща, съблякоха дебелите ни горни дрехи, донесоха чехли.
След това ни заведоха в голяма стая, която, както ни казаха, е „благословена“, защото в нея бил спал прочут светец. Бяха запалили огън и о, чудо на чудесата! — имаше чисти постелки, ленени покривки, всичките стари и износени, но доброкачествени.
Измихме се. Да, целите се измихме и като се облякохме с дрехи, които бяха тесни за Лео, позвънихме. При нас се яви калугер, който също позвъни в кухнята, където ни очакваше закуската. Тя се състоеше от мляко, сушена риба, уловена в езерото, масло, чай и бе приготвена в наша чест. Никога не сме яли толкова приятна и вкусна закуска, и то в такова количество. И наистина най-после бях принуден да спра Лео, защото видях как калугерите го гледаха зяпнали, а старият калугер избърбори:
— Охо, манастирът, наречен „Светът, дето народът гладува“… — Началникът на припасите довърши:
— Ако продължава така да си похапва, запасът ни от храна няма да ни стигне за през зимата.
Престанахме да ядем, като си припомнихме някои правила за учтивост. След това изпяхме една будистка песен-молитва.
— Те са на прав път! Те са на прав път! — учудени си шепнеха калугерите.
— Да — отговори Лео, — ние сме на прав път от шестнайсет години насам. Но сме в началото, защото висок като звезда, необятен като океан и безкраен като пустиня е този път. За да тръгнем по правия път, по чудо нам ни е посолен от един сън вашият манастир, в който намерихме вас, най-благочестивите, най-свещените и най-учените от всички лами в тия страни.
— Да, така е — отговори калугерът Ку-ен, знаейки, че няма друг манастир наоколо. И пак избърбори нещо. След това с въздишка каза: — Уви, нашият брой намалява.
Пожелахме да отидем в стаята за почивка и там спахме двадесет и четири часа. Събудихме се напълно отпочинали и с пресни сили.
Такова беше нашето влизане в манастира на планината, където ни бе съдено да прекараме следващите шест месеца от живота си. В течение на няколко дни спечелихме доверието на тия добродушни и простосърдечни стари калугери, които ни разказаха историята си.
Разбрахме, че тук от древни времена е съществувал манастир, в който са живели стотици братя. И това беше несъмнено, защото помещенията бяха просторни, макар че повечето бяха в развалини, както и статуята на Буда.
Старият калугер Ку-ен разказваше, че преди два века, а може би и повече, калугерите били избити от свирепо племе, което живеело отвъд пустинята и по отдалечените планини и което се състояло от еретици и поклонници на огъня. Неколцина монаси успели да се спасят и разнесли печалните новини сред околните монашески общества. В течение на пет поколения никой не посмял да се настани в това място.
Най-после, на нашия приятел Ку-ен, като младеж, му се явило откровение, че той е превъплъщение на един от някогашните калугери на Манастира на Планината, който също се наричал Ку-ен, и че неговото задължение в този му живот е да се върне тук. Ако направел това, щял да получи и други откровения.
Той събрал няколко ревностни калугери и, с благословията и съгласието на по-големите, те тръгнали и след големи мъчнотии и тежки загуби намерили това място, настанили се в него, като ремонтирали помещенията.
Това се случило преди петдесет години. И оттогава те живеят тук, свързвайки се с външния свят случайно.
Отначало техният брой се попълвал с нови прииждащи калугери, но напоследък такива престанали да идват.
— Какво ще стане в такъв случай? — запитах аз.
— Няма страшно — отговори калугерът. — Ние бяхме удостоени с много откровения, а след като умрем, сме си спечелили в Девашан по-леко съществуване. Какво повече бихме могли да поискаме, щом сме откъснати от световните съблазни?