Лео се изправи внезапно, захвърли разкошната си мантия и сложи на един стол жезъла, връчен му от Орос. Аеша го наблюдаваше и се усмихна.
— Вижда се — каза тя, — че ти не отдаваш нужното уважение на тия свещени символи.
— Така е — отвърна той. — Нали чу, какво казах в Светилището. Нека се споразумеем! Не разбирам вярата ти, но не се отказвам от моята. И заради тебе не бих участвал в идолопоклоннически церемонии.
Очаквах Тя да се разсърди, но не би. Наведе глава, и каза:
— Твоята воля е и моя, макар че трудно бих обяснила твоите отсъствия от церемониите в храма. Имаш право да държиш на своята вяра, която вече е и моя.
— Чуваш ли се какво говориш? — извика той.
— Всички велики вери са едно и също нещо. Но вярата се приспособява към изискванията на времето и на народите. Вярата, която ние следваме, е продължение на египетската. А на какво ни учеше древният Египет? Че една сила управлява Вселената — вечната смърт. Че хората ще се съдят според сърцата и според делата им. Че сега и за в бъдеще ще пият от чашата на живота и ако не намерят спокойствие в него, ще се успокоят отвъд земята. Не е ли и твоята вяра такава?
— Да, Аеша. Но коя е твоята богиня — Хеса или Изида е тя? Както ни обясни, в миналото ти си се молела на Изида. Защо сега си я заменила с Хеса?
— Знай, Лео, че аз се покланям на тази, която е душата на природата. Тя не е божество, а тайнствен дух. Тя е майчинството, в чиито недра са скрити земният живот и знанието.
Лео и Аеша продължиха спора си, който накрая се разгорещи.
7
Лео и леопардът
През изминалите седмици от паметния спор аз често се чудех дали някога е живяло по-окаяно женско същество от Аеша (или Хеса), в което любовта към мъжа да е владяла такава голяма част от живота му. Дали наистина се беше издигнала от пепелищата до вечната красота и разцвет?
Тя имаше само една слабост — беше надарена със свръхестествените способности, но не можеше да предвижда бъдещето си.
Народът, когото управляваше, я считаше за богиня и й се покланяше. Тук бе намерила кътче, скрито от целия свят, и след невероятни приключения отново се срещна с човека, който беше смисъл на живота й. Неговото вътрешно аз беше тъй тайнствено преплетено с нейното и тя го обичаше с такава човешка страст, на която само жена като нея бе способна. Намирайки я тук, той й доказа неизменната си вярност.
Удивителната й изповед, която никой не можеше да провери доколко е вярна, разкриваше тайната на съвършените й способности. И въпреки това Аеша беше отчаяна и нещастна, дори и в най-щастливите си мигове. Ясно беше, че скелетите, с които Тя се срещна след годежа, бяха нейни спътници, стари познати. Самата Аеша с недомлъвки споменаваше за тях, когато разговаряхме насаме.
Тя продължаваше да се страхува от Кания Атена. Може би предчувствуваше, че някой ден могат да разменят местата си и Аеша щеше да изпие горчивата чаша на отчаянието.
Най-много Тя се страхуваше за Лео. Не приемаше студенината му, защото той не можеше да привикне с мисълта, че Тя е само едно хладно божествено създание. Това тягостно положение обърка духа му, защото той знаеше, че то ще продължи две години.
Не ме учуди, че той отслабна, изгуби охота към всичко, пребледня, загуби сън, като я молеше да отмени решението си и веднага да се оженят. Но Аеша оставаше непоколебима.
Подбуждан от собственото си любопитство, а и по молба на Лео, когато останех насаме с нея, аз я разпитвах защо е решила така. Всичко, което можеше да ми каже и което ми казваше, беше, че между Лео и нея се издига стената на смъртността и че докато физическото му същество не се напои с парата на живота, не може да го вземе за съпруг.
Попитах я дали безполезно не се страхува за Лео, още повече че Тя в края на краищата е жена. С ужасяваща и тиха усмивка тя ми отговори:
— Уверен ли си, че съм жена, Холи? Кажи ми, другите жени имат ли на челото си такива скъпоценни „камъни“, каквито „нося“ аз?
Тя посочи слабата светлина, която блещукаше около челото й. После започна да глади с ръце главата, гърдите, краката си и откъдето минеха ръцете й, трепкаща светлина бликаше от там. Цялата приличаше на светло лазурно море, невероятно същество, което бе опасно за гледане. Щом отдръпна ръце от тялото си, с изключение на сиянието на челото си, Тя стана пак същата, както преди.
— Е, Холи, още ли си уверен? Не бой се, моят пламък няма да те изгори. След като видя, вярваш ли, че някоя друга жена може да се изравни с мене по светлина и безсмъртие?