Ядосах се и й казах:
— Аеша, ти ще ни подлудиш накрая. Кажи ми, дух ли си, или не?
— Всички сме духове — отговори замислено. — Но аз съм повече от някои други. Вярваш ли ми?
— Не знам. Но пак те моля, кажи ми: жена ли си или дух? Кажи ми истината! В началото каква беше ти на Лео!
Тя ме погледна тържествено и отговори:
— Дали паметта ми не ме лъже, или е писано в първата книга от закона на евреите, която изучавах веднъж, че синовете на небето са слезли долу, при дъщерите на хората, защото ги били харесали.
— Наистина има такова предание.
— Е, Холи, тогава защо да не слезе долу и една дъщеря на небето, ако си е харесала и залюбила някой земен човек! Невероятно ли е, че заради този си грях онази паднала от високата звезда, поради което е осквернила безсмъртното си положение и заради оня човек е била осъдена да страда, докато любовта му стане божествена чрез мъка и вярност?
Като светкавица блесна в ума ми една мисъл и скочих бързо, но студеният глас на Аеша ме спря:
— Холи, престани да ми задаваш въпроси! Има неща, за които мога да ти дам само отвлечен отговор, не защото не те уважавам. Принудена съм! Мисли, каквото си искаш. Атена твърди, че не съм смъртна и че дух и човек не могат да другаруват. Това е вярно, както е истина, че в предишния си живот тя и чичо й — оня стар шаман, бяха мъдри и предвидливи. Помоли моя любим да престане да настоява да се оженим веднага, защото знам с каква мъка ще му кажа „не“. Ах, Холи, не знаеш каква мъка изпитвам! Нека ти кажа. Аз съм жена и любовните думи на най-обичния ми мъж в света ме карат да страдам. Аз ги преглъщам и от сърцето ми капе кръв. Но ако той продължава да ме преследва с пламенните си погледи и любовни думи, кой знае дали няма да пламна от техния огън и да захвърля в бездните разума. Ако направя това, ние ще се спуснем по стръмнината на нашите страсти, ще се противопоставим заедно на пороя, който лудува в подножието на канарите… може и двамата да ни разкъсат на части зверовете… Но не се знае. Ако се ръководим от моята мъдрост, може да достигнем и безопасни места, където да бродим спокойно в ливадите на любовта.
Тя млъкна и отказа да говори повече по тоя въпрос. Истината ли ми казваше Тя? Не съм сигурен, защото не беше еднозначна. Факт е, че и до днес не мога да кажа жена или дух беше Тя. Подозирам, че беше нещо по средата.
Не знам докъде се простираха границите на нейните сили. Дали наистина беше стара и отвратителна, както когато я видях на Планината, или беше надянала този образ само, за да изпита любовта на Лео? Преминал ли беше нейният дух в тялото на починала жрица на Хеса, или когато е видяла, че тялото й загива в пещерите на Кор, тя е дошла тук, за да завладее този връх? А и след като е толкова всемогъща, защо не ни намери, а ни остави да я търсим и да преживеем такива изпитания.
Някаква върховна сила уж й била забранила, но тя ни била придружавала, без да може да я видим, че е Аеша, наблюдавала всяка наша стъпка, четяла всяка наша мисъл, докато най-после дойдохме тук.
С една дума, не съм сигурен в нищо, освен в това, че и аз съм заплетен в някакви велики тайни на света, че прекрасното същество, наречено Аеша, е придобило тайната на живота, все едно от каква сила…
Тя твърдеше, че вечният живот може да се придобие чрез проникване в някое природно явление, в някаква пара или есенция и т.н. Че Тя е обладана от мъчноразбираема страст, но ужасяваща със силата и безсмъртието си.
Както казах по-горе, Аеша бе погълната от грижи по Лео. С изключение на желанието му за скорошна женитба, всяко друго негово желание или прищявка биваха винаги и веднага удовлетворявани.
Лео искаше да е винаги с Аеша, така че ние прекарвахме с нея всяка вечер, а също и по-голямата част от деня. За да го аклиматизира към суровия тукашен въздух, Тя го караше да ходи на лов за дивеч, какъвто имаше в изобилие в Планината.
Тя задължаваше главатарите на племената да го придружават винаги и той успя добре да се опознае с тях. Аз рядко го следвах, защото ръката още ме болеше.
Веднъж седях в градината с Аеша и я наблюдавах. Тя беше подпряла главата си с ръка и гледаше напред с широко разтворени очи, през които прелитаха мисли, като бързи облаци по ветровито небе или като сънищата на спящ човек. Тя се бе загледала в планинските върхове.
Красотата й беше неизмерима, удивителна и неподдаваща се на описание. Хубостта й беше като на Елена и би докарала нещастие на човечеството. Между мъжете би предизвикала постоянни съперничества, а между жените непресекваща ревност. Както я съзерцавах, тя се смути ненадейно. Посочи ми един планински гребен, доста далечен, и каза: