— Как си позволяваш? Ти да не си полудял? — извика Аеша.
— Дали съм луд, не знам, но че ти си жестока и несправедлива — в това съм сигурен. Няма по-храбри мъже от тия диваци! Този човек тук — и той посочи планинеца, който е бил повален от леопарда, отиде вместо мен в леговището и пострада. Ако наистина виждаш всичко, трябваше да видиш и това. Тогава леопардът скочи върху мен и ние се затъркаляхме по снега. Останалите храбреци се въртяха около нас и чакаха удобен момент, за да го убият, защото иначе можеше и аз да пострадам. Един от тях — продължи Лео — се спусна и с голи ръце хвана леопарда. Ако не вярваш, виж раните от зъбите по ръцете му. Ако си решила да загинат в Планината, аз ще ги последвам.
Докато планинците го гледаха с благодарност, Аеша умело се ориентира и каза:
— Наистина, господарю мой! Ако бях знаела това по-рано, нямаше така да осъдя ловците. Но аз съдех откъслечно по онова, което видях и което научих от тях. Служители мои, вие чухте, че моят господар ви защити. Аз ви опрощавам, а този, който се е хвърлил върху леопарда с голи ръце, ще бъде възнаграден и повишен. Вървете си, но ви предупреждавам, че ако господарят ми още веднъж попадне в такава опасност, тогава няма да избегнете наказанието си.
Планинците излязоха, като с очи продължаваха да благодарят на Лео. Всички знаеха, че няма по-ужасна смърт от тая в снеговете на Планината.
Подобно наказание се даваше на убийците и на най-големите престъпници.
Когато излязохме от Светилището и влязохме в нашата стая, бурята, която се беше изписала по лицето на Лео, избухна. Аеша поднови разпитите си върху сцената и състоянието на раните му. Дори поиска да извика Орос, за да ги превърже.
Златистата брада на Лео трепереше от гняв. Той й нареди да престани да се вайка за раните му, защото той не е пеленаче.
Аз не можах да се стърпя и се засмях. Това го раздразни още повече и той я попита защо тя непрекъснато го наблюдава. И че нейната магия е дарба, която той винаги е мразел.
— Не мога да понеса — продължи Лео — моите добри приятели планинци да бъдат жестоко осъдени. Не приемам и опекунството над мене, което ти наложи. Не съм момченце! Защо ги заплашваш със смърт, когато ти е ясно, че на мене нищо лошо няма да ми се случи? Убивал съм и по-големи животни от тоя леопард, преживях неизмерими опасности и ето че съм жив и здрав.
Тези думи се забиха като нож в душата на Аеша и тя с удивително себеотрицание за жена ги прие смирено. Ако някой друг човек или същество се опиташе така да й говори, сигурен съм, че го чакаше моментална смърт. Само с едно малко усилие на волята и Аеша щеше да го убие.
Но тя не го уби. Тя дори не го заплаши, а като всяка любеща жена завика и заплака. Да, едри кристални сълзи потекоха от очите й и закапаха надолу, както смирено бе навела глава.
При вида на трогателното доказателство за нейното човешко и любящо сърце целият гняв на Лео се изпари. Сега дойде неговият ред, за да се покае, и той я помоли за прошка. Тя подаде ръка в знак на опрощение и му каза:
— Нека другите да ми казват, каквото си щат, но от тебе не мога да слушам остри думи. О, ти беше жесток, жесток! С какво те наскърбих? Какво съм виновна, че духът ми бди над тебе — от пещерите на Кор, когато се разделихме, та до сега. Би ли обвинил майката, която вижда, че милото й чедо е в опасност, че се разкъсва от мъка, когато не може да му помогне веднага? Какво е животът на няколко полудиви планинци пред твоя за мене? Знай, че като ги умъртвя, другите ще те пазят по-внимателно. А ако не ги убия, те или техните другари могат да те заведат на някое опасно място, където да те дебне смъртта.
Като си помисли за смъртта на Лео, Аеша се разтрепера.
— Чуй ме, мила моя, — каза Лео. — Животът на който и да е от тия планинци е също такава ценност за него, какъвто е и моят за мене. Ти нямаш никакво право да го убиваш. Кой ти е разрешил? Не е хубаво в името на любовта си да отнемаш любовта на другите. Щом се страхуваш за моя живот, дай ми тогава безсмъртие, макар че ме е страх от него. Ще приема безсмъртието само заради тебе, защото моята вяра е против него и според нея то не е възможно на земята.
Аеша го слушаше много внимателно.
— Или ако, както казваш, още не е дошло времето да ме направиш безсмъртен — продължи Лео, — тогава нека се оженим. Поне в малкото дни, които ми остават, да съм щастлив.
— Бих могла, ако събера смелост, но не ме принуждавай повече, Лео! Защото да не би да поема риска и да те поведа по един страшен път. Лео, не си ли чувал за любовта, която убива? Или за отровата, скрита в чашата на радостта?