— Нищо не виждам — обадих се аз.
Настъпи мълчание, стана ми страшно и поисках да узная дали не съм останал сам.
— Холи, намираш се в тъмнината, в която си бил винаги — подигра ми се Аеша — Това е тясната тъмнина на невежеството, незнанието и подозрителността.
Както ми говореше, чух, че нещо се отвори. Предполагам, че бяха каменни врати. Тогава наистина светна. Толкова силна беше светлината, че и под дрехата ме заслепи.
Видях, че стената пред нас изчезна и че бяхме пред прага на друга стая. В дъното й имаше олтар и върху него бе поставено някакво вещество, голямо колкото детска главичка.
Това нещо приличаше на човешко око. Вероятно от него излизаше светлината. То беше заградено с огнеупорни тухли, но те не бяха пречка за светлината, която ги пронизваше, като че ли бяха от стъкло. Отправените нагоре лъчи падаха върху метална буца, която бе поставена в рамка.
А какви бяха тия лъчи! Да бяха събрали всичките диаманти на света, светлината, която биха излъчили те, не би била по-силна. Очите ми горяха, усетих страшни болки в кожата на ръцете и краката си, а Аеша стоеше непредпазена с дреха и спокойна. Тя дори обиколи стаята и като отметна булото си назад, наведе се над лъчите. Тези лъчи й придаваха вид на желязна статуя.
— Рудата е готова, и то по-рано, отколкото смятах — прошепна Тя.
Грабна топката в ръцете си, като че ли беше перце, и се приближи до нас.
Със смях ни каза:
— Кажи ми сега, многоначетений Холи, виждал ли си по-добър алхимик от мене — бедната жрица на една забравена вяра?
Тя поднесе тогава бляскавата руда до очите ми. Аз се обърнах и побягнах. По-скоро, опитвах се, защото облеклото ми пречеше. Стигнах стената и там захвърлих шлема си, защото горещи гвоздеи се забиваха в очите ми. Тъй стоях, а Тя се смееше и подиграваше зад гърба ми, докато най-после чух, че вратите се затварят и благословената тъмнина дойде.
Аеша ни помогна да свалим облеклата, които ни предпазваха от опасните лъчи. От очите ми течаха горещи сълзи.
— Е, доволен ли си сега, Холи?
— От какво?
— Не знам, но аз съм доволна от изгарянията и от уплахата ви.
— И аз също — изръмжа Лео, който стоеше в другия ъгъл и проклинаше нещо.
Аеша се смееше, и то непрекъснато, защото се видя, че е владетелка над всичко земно, че е господарка и на Вселената. Смя се, докато се появиха сълзи в очите й, чак тогава каза:
— Ама че сте непризнателни! Ти, Лео, пожела сам да видиш чудесата, които правя. А ти, Холи, дойде непоканен, след като ти казах да не идваш. Сега и двамата сте груби и сърдити. А и плачете като деца с изгорял пръст. Ето, вземете това! — Тя ни подаде някакво лекарство, което взе от полицата. — Натрийте си с него очите и смъденето ще изчезне.
Послушахме я и болката изчезна, но още четири часа очите ми бяха кървавочервени.
— И все пак какво беше чудото, което искаше да ни покажеш, та ни отведе при оня непоносим пламък!
— Исках да ти покажа дара на пламъка, който аз, невежата, наричам мощен агент. Ето, погледни — продължи тя, — как блещука то, макар и слабо! Вземи топката, Холи!
Не исках да я послушам, защото се страхувах, че ще изгоря ръцете си. Погледът ми стана неподвижен.
— Холи, какво предполагаш, че е това?
— Злато или мед.
— Чисто злато е.
— Тогава тук трябва да има в изобилие златна руда — каза Лео.
— Така е. Има руда в изобилие, но не е златна, а е желязна.
— Как така?
— Лео, ти не разбра ли, че аз от желязна руда правя чисто злато? — със смях отговори Аеша. — Ето такава е моята алхимия. Къде другаде ще видиш толкова много злато? С него ще си послужим занапред.
И двамата с Лео се изненадахме, защото не предполагахме, че Аеша има и тази способност. Тя прочете нашите мисли и неверието ни я разгневи страшно.
— В името на Природата — викна тя, — ако не ми беше приятел, Холи, бих завързала дясната ти ръка, за да я превърна в злато! Но защо ли се ядосвам на един сляп и глух? Скоро ще ми повярваш.
Тя се отдели от нас и слезе по проходите при жреците, които работеха. Каза им нещо и отново се върна при нас с голям железен къс.
— С какъв знак искаш да отбележа тоя къс, който ти приемаш, че е желязо?
— Със знака на живота.
— Добре — отвърна Аеша.
Двамата жреци се наведоха над желязото и с резец и голям чук направиха на него пръстенообразния знак.