— Ти седеше до мене, Лео, а от другата ми страна беше тази царствена Аменартас. Ядохме същото ядене, както сега. И тогава нощта беше тиха и приятна. Аменартас ме намрази, защото те гледах, тебе, нейния любовник. Борбата между нас двете започна оттогава и продължава векове. Не е стихнала, защото ние се надпреварваме да те спечелим. Тогава Аменартас заговори: „Виж, Каликрате, виното в чашата ти се превърна на кръв. О, дъще на Арабия, тъй ме наричаше тя, — ти ще го убиеш. Аз виждам ножа в ръката ти. Ето падналия Каликрат и твоите целувки няма да го съживят.“ Както каза тя така и стана — прибави Аеша. — Аз те убих в лудостта си. Ти не ме оцени и бягаше от моята любов… О, Боже, не може ли да остана самичка поне веднъж? Призраците на миналото все ме безпокоят…
— Хеса, дойде писмо от Атена — прекъсна я влезлият жрец.
— Скъсай печатите и го прочети! Може да се е разкаяла и да е решила да ми се покори.
Орос прочете следното:
„До Хеса от Колегията на Планината, известна на земята като Аеша, а в Обществото на небето като паднала звезда.“
— Началото е хубаво — каза Аеша звънливо, — но ти продължавай, Оросе!
„Приветствам те, Аеша, ти, която си твърде стара и си събрала много мъдрост през изминалите векове, ти, която с други сили се показваш красива пред хората, заслепени от твоето изкуство. Но на тебе ти липсва оная сила, която имам аз — да виждам какво ще се случи по-нататък. О, Аеша, знай, че аз и моят чичо, великият вълшебник, потърсихме отговор от небето, за да научим изхода от войната. Писано е: за мене смърт, за което се радвам, за тебе копие, хвърлено от твоята ръка, а за земята на Калун — кръв и разорение.“
Аеша слушаше мълчаливо. Нито устните й трепнаха, нито страните й побледняха. Тя каза гордо на Орос:
— Предай на вестоносеца на Атена, че получих посланието й, но отговора ми ще получи в Калун. Върви си, жрецо и повече не ме безпокой!
Когато той излезе, тя ни каза:
— Онова, което ви разправих преди малко, е съвпадение. Както тогава Аменартас пророкуваше, така и Атена сега. Аменартас и Атена са една и съща жена. Добре, нека копието бъде хвърлено, но победата ще е моя.
Тя продължи замислено:
— Може би Кания ме заплашва с хитра лъжа, но и правилно да е отгатнала, бъде уверен, мили мой, че за нас ще е по-добре. Никой не може да избяга от съдбата си.
Замълча отново и сетне в поетичен и мечтателен изблик каза:
— Казвам ти, Лео, че ще се издаде заповед, относно бъркотиите в живота и смъртта. Зад маската на жестокостта ще блеснат милостиви загрижености, горещи ослепителни лъчи ще разсекат с меча на вечното правосъдие неправдите на моя груб свят. Събитията са стръмните и тежки стъпала, по които ние се изкачваме към двореца на радостта. Не се страхувам вече от онова, което ни очаква. Защото, знай, че ние сме крилати семена, ответи от вихрите на съдбата и паднали в определената им градина. Ще израснем и ще пръснем по целия свят благовонието на безсмъртието и щастието. А сега, Лео, остави ме самичка! И ти, Холи! Утре ще тръгнем рано.
На другия ден тръгнахме с войските на племената от Планината, които бяха жестоки и кръвожадни. Съгледвачите вървяха пред нас, след тях — конниците, яздещи жилави коне, вдясно и вляво вървеше пехотата.
Аеша се беше забулила и яздеше бяла кобила, първа по бързина и стойка. До нея яздехме ние: аз на един дебел кон, а Лео бе възседнал коня на хана. Заобикаляха ни жреци, телохранители и подбрани бойци, между които и спасените от Лео диваци.
Ние бяхме весели. Облъхваше ни прозрачният въздух на късната есен. Шумът от хилядите стъпки на войниците ни успокояваше.
Лео също беше весел и жизнерадостен. Напоследък слабееше, но сега страните му бяха зачервени. Аеша бе просветляла като ясна утрин, като зора след мрачна нощ.
— Отдавна съм затворена в мрачните канари на Планината, обградена от диви племена и завладяна от меланхолия. Колко се радвам, че отново гледам света. Колко са красиви горе снеговете! Ами тъмнокафявите склонове долу? Вижте поляните как зеленеят по граничните хълмове! Чудесно и безсмъртно като мене е слънцето! Сладък е въздухът! Повярвай ми, Лео, двайсет века не съм яздила кон, но не съм забравила. А това животно под мене никак не прилича на арабските коне, върху които съм препускала по пустините. Помня как яздех с баща си и се бих с мародерите-бедуини и как с копието си лично промуших главатаря им. Някой ден ще ти разправя за моя баща. Аз му бях любимката. Отдавна сме разделени, но копнея за часа, в който пак ще се срещнем някъде. Погледни, Лео, онази урва! Там живееше жрецът, който обожаваше котката, която ти хвърли в огъня. Чудно ми е защо тия племена обожават това животно. Изглежда, че този обичай е останал, от Александър Македонски, който е донесъл това вярване от Египет. Ще ти разправя и за Александър, защото той беше мой съвременник. Когато се родих, светът още кънтеше от неговата слава. Военачалникът му Расен пръв въведе в Планината поклонничеството към Огъня, от който пламнаха стълбовете в храма на Хеса или Изида. Между войските на Расен трябва да е имало някой, който е внушил на тукашните хора да вярват в предсказанията на магьосниците. Смътно си спомням, че аз бях първата Хеса в тоя храм и че пътувах насам с генерал Расен, който беше мой роднина.