Ку-ен падна на стола и започна да плаче с изобилни сълзи.
— Тя ме накара да я обожавам — изпъшка той. — Най-напред ме попита за вярата ми и изслуша внимателно отговора ми. След като й обясних, тя каза: — Вашият път е отрицанието и вашата вяра е превъзходно нещо, което не си струва усилията. Сега ще ви покажа по-радостен път и богиня, по-достойна за уважение.
— Какъв път и коя богиня? — попитах аз.
Тя се изправи, гледайки ме царствено. И като докосваше бялата си като слонова кост гръд, тя ми каза:
— Аз съм Аеша. Веднага коленичете и ми отдайте почитание.
— Братя мои — изпъшка Ку-ен, — аз коленичих и целунах нозете й, след което побягнах засрамен и със съкрушено сърце. Като си отивах, тя се засмя и извика:
— Помнете ме! Когато стигнете Девашан, о, служителю на светия Буда, и аз ще съм там с вас, защото веднъж ми се поклонихте. Превъплъщавам се, но не умирам!
— И все същото е, братя мои, същото е. Макар и да съм опростен за греха си, макар и много да съм страдал в името на бъдещото ми превъплъщение, аз не мога още да се освободя от нея.
Ку-ен обхвана лицето си с немощните си ръце и въздъхна дълбоко.
Да гледаш как един свят кулбиган, надхвърлил осемдесетгодишна възраст, плаче като дете заради бляна си по една красива жена, е наистина смешно. Но аз дълбоко съчувствувах на тоя старик. Лео също. Той е бил жертва на халюцинация, която никога — нито сега, нито в бъдеще ще е грях.
Когато се успокои, ние се постарахме да добием още някои сведения за жрицата.
Той каза, че не знае от каква вяра е Тя, че не се бил постарал и да узнае, но си помислил, че вярата й е лоша.
Тя отпътувала на следващия ден с войската и повече нито я видял, нито чул нещо за нея. Жрицата била истинският водач на армията. Царят и княгинята я мразели.
Тя заповядала на армията да се отправи на север през пустинята към земята отвъд планините, където искала да се установи и там да я обожават.
Попитахме дали наистина има такава земя отвъд планините и Ку-ен отвърна бавно, че вярва в съществуването й. Дали в тоя си живот, или в някой от предишните, той бил чул, че тамошните хора се кланяли на огъня. Истина е, че преди тридесет години един брат, който се изкачил на онзи висок връх, за да се усамоти в размишление няколко дни, видял чуден огън, във формата на стълб, горящ отвъд планините в небесата. Действителност ли е било това или видение, не може да се каже, но той си припомни, че по това време се почувствувало силно земетресение.
Споменът за въображаемото прегрешение отново нажали сърцето на Ку-ен, който с ридания се скри в помещенията. Седем дни не го видяхме. След това той престана до говори за тази история.
Ние с Лео непрекъснато разговаряхме за това с надежда и удивление. Решихме веднага да се изкачим по онази планина.
3
Светлината
Едва след седмица ни се удаде възможност да се изкачим на планината, когато зимните бури не бушуваха, а по твърдия скреж бе възможно да се ходи.
Калугерите ни казаха, че в такова време дивите кози слизали от планините в долините, разравяли и разчиствали снега, за да си намерят храна. Ние казахме в манастира, че понеже ни се яде прясно месо, а нашата вяра не ни забранява да убиваме животни, а и защото страдаме от заседналия живот, отиваме на лов.
Нашите домакини ни предупредиха, че се впускаме в опасно начинание, защото всеки момент времето може да се промени. Те ни съобщиха също, че по склоновете на планината, която искаме да изкачим, има голяма естествена пещера, в която може да се подслоним при нужда. Един от по-младите калугери предложи да ни заведе до там.
Приготвихме груба шатра от кожи, натоварихме своя стар як с храна и дрехи и тръгнахме в една тиха сутрин, на зазоряване.
Водени от калугера, който въпреки годините си вървеше бързо, по пладне достигнахме северния склон. Тук наистина намерихме голяма пещера, чийто вход се прикриваше от една надвесила се канара. Изглежда, че тази пещера е била посещавана от любители на лова, защото вътрешността й беше осеяна с остатъци от убити животни, имаше огнище и всичко необходимо за по-продължително живеене… Следобед разпънахме шатрата вътре и пред нея накладохме голям огън. Разположихме се така, че да наблюдаваме склоновете на планината, а на калугера казахме, че правим това уж да наблюдаваме пътя на дивите кози. И наистина, по-късно около пещерата видяхме козе стадо, което пасеше мъха, поникнал на мястото, където през лятото е текло ручейче. За наше щастие успяхме да убием две кози. Те бяха кротки, защото тук рядко са идвали ловци. Месото им щеше да изтрае дълго при тамошните температури.