— Тук започваш да ставаш като чужденец. Еди. Това не ми харесва. Поне докато ти даваме легло и храна.
— Някакво легло — казва Чико. — Някаква храна. Сам го поглежда бързо, отначало засегнат, после побеснял. Когато започва да говори, Чико забелязва, че зъбите му са пожълтели от горчица. Той изпитва смътна погнуса.
— Устата ти. Твоята проклета уста. Още си малък, сополанко.
Чико свива рамене, отчупва си парче „Чудо-хляб“ от франзелата, сложена върху поднос на телевизионната масичка от страната на баща му, и го намазва с кетчуп.
— До три месеца си отивам.
— За какво говориш, по дяволите?
— Поправям колата на Джони и отивам в Калифорния. Да търся работа.
— О, да. Вярно. — Той е едър мъж, по касапски едър, но Чико мисли, че е станал по-малък, откакто се ожени за Вирджиния, и още по-малък след смъртта на Джони. В ума си той чува как казва на Джейн: Брат ми, но не и аз. И в края на това: Играй си номерата, тъга.
— С тая кола няма да отидеш по-далеч от Касъл Рок, забрави за Калифорния.
— Така ли мислиш? Лапай само шибания ми прах.
За миг баща му се взира в него, после хвърля бурканчето, което държи. То удря Чико в гърдите и опръсква с горчица пуловера му и стола.
— Кажи още веднъж тая дума и ще ти счупя носа, тарикат.
Чико вдига бурканчето и го оглежда. Евтино червено бурканче, оплескано с френска горчица. Блести на светлината. Той го хвърля срещу баща си. Сам става, лицето му е с цвета на стара тухла, вената тупти насред челото му. Бедрото му закача таблата на телевизора и я обръща. Били застава на кухненската врата и ги гледа. Той носи чиния с фасул, чинията се накланя и фасулената яхния се разлива на пода. Очите на Били са ококорени, устата му трепери. По телевизията Карл Стормър и местните момчета се носят през „Дългата черна завеса“ с главоломна бързина.
— Трепеш се да ги отгледаш, а те плюят върху теб — казва грубо баща му. — Ами! Така става. — Той се тръсва сляпо на седалката на стола и хваща наполовина изядения хотдог. Държи го в юмрука си като втвърден фалос. Невероятно, но той започва да яде. В същото време Чико го чува да крещи: — Ами, те плюят върху теб, ей така става.
— Добре де, защо, по дяволите, се ожени за нея? — изтръгва се от него, след това продължава: — Ако не беше се оженил за нея, Джони щеше да е още жив.
— Това не е проклетата ти работа — ръмжи Сам Мей през сълзи. — Това си е моя работа.
— О! — кресва Чико. — Така ли? Трябва само да живея с нея. Аз и Били трябва да живеем с нея. Виж й зъбите. Ти даже не знаеш…
— Какво? — казва баща му и гласът му внезапно става нисък и зловещ. Парчето от хотдога, което държи в стиснатия си юмрук, прилича на окървавено парче кост. — Какво не зная?
— Не знаеш кое е лайно, кое — цвете — казва той и сам се ужасява от това, което се изтръгва от устата му.
— Стига толкова — казва баща му. — Или ще избия дявола от теб, Чико. — Той го нарича така само когато наистина е много ядосан.
Чико се обръща и вижда, че Вирджиния стои в другия край на стаята, оправя си полата и го гледа с големите си, спокойни кафяви очи. Очите й са хубави, останалото не е чак толкова хубаво, толкова самообновяващо се, но очите й ще се запазят още дълги години, мисли Чико и болезнената омраза се връща. — Когато умря, ощавихме му кожата, Клайд, сега тя виси на сайванта.
— Тя ти пробутва изтърканата си путка и ти нямаш здрави гащи да направиш нещо.
Тези крясъци са прекалено силни за Били, той издава стон на ужас, изтърва чинията си с фасула и скрива лицето си с ръце. Яхнията оставя петна върху неделните му обувки и се разлива на пода.
Сам прави една крачка напред и спира, когато Чико му дава едва забележим подканващ знак, сякаш казва: Хайде, опитай се, какво толкова се каниш? Те застиват сякаш са статуи, докато се намесва Вирджиния; нейният глас е нисък и спокоен като кафявите й очи.
— Идвало ли е в стаята ти момиче, Ед? Знаеш какво мислим за това баща ти и аз. — И почти като допълнение: — Забравила си е кърпичката.
Той се взира в нея, неспособен от ярост да изрече това, което чувства — колко е мръсна, колко безпогрешно стреля назад (със задника си?), как ти се хвърля на гърба и прерязва сухожилието ти.
И да искаш, не можеш да ме нараниш, казват спокойните кафяви очи. Зная, че знаеш какво ставаше преди да умре. Но това е единственият начин да ме нараниш, нали, Чико? И то ако баща ти повярва. А ако повярва, това ще го убие.
Баща му се хвърля в нова схватка като мечка:
— Да не си се чукал в къщата ми, малко копеле?