— Подбирай си думите, моля те. Сам — казва спокойно Вирджиния.
— Затова ли не искаше да дойдеш с нас. Да можеш да чу…, да можеш да…
— Кажи го — проплаква Чико. — Не я оставяй да го каже вместо теб. Кажи го. Кажи какво мислиш.
— Махай се — казва той тъпо. — И не се връщай, докато не се извиниш на майка си и мен.
— Да не си посмял! — кресва Чико. — Как смееш да наричаш тая курва моя майка? Ще те убия.
— Стига, Еди! — пищи Били. Думите са заглушени и неясни, защото минават през ръцете му, с които той е покрил лицето си. — Стига си крещял на татко. Стига, моля те!
Вирджиния стои на вратата. Спокойните й очи все така гледат Чико.
Сам се дръпва крачка назад и краят на люлеещия се стол го удря отзад в сгъвките на краката. Той се тръшва на стола и скрива глава зад косматата си ръка.
— Не искам да те гледам, когато от устата ти излизат такива думи. Еди. Караш ме да се чувствам толкова зле!
— Тя те кара да се чувстваш зле. Защо не искаш да го разбереш?
Той не отговаря. Напипва друга наденица с хляб на телевизионната масичка. Търси пипнешком горчицата. Били започва да плаче. Карл Стормър и неговите местни момчета пеят своята автомобилна песен. „Екипажът ми е стар, ала никак не е бавен“, казва Карл на своите зрители от Западен Мейн.
— Момчето не знае какво говори. Сам — казва кротко Вирджиния. На неговите години е трудно. Трудно е да пораснеш.
Тя го избърсва. С това всичко свършва.
Той обръща глава към вратата, която води през навеса навън. С отварянето на вратата обръща глава към Вирджиния и тя го поглежда спокойно, когато чува името си.
— Какво има. Еди?
— На чаршафите има кръв. — Той спира за малко. — Пръснах й ципата.
Струва му се, че нещо трепва в очите й, ала само така му се иска.
— Сега си върви, Ед, моля те. Плашиш Били.
Той излиза. Буикът не ще да запали и той вече се е примирил с мисълта, че ще излезе под дъжда, когато най-после моторът започва да боботи. Той запалва цигара и на заден ход излиза на шосе №14, превключва с натискане на съединителя и кара повече от километър, когато колата започва да се задавя. Лампичката на генератора му светва два пъти съкрушително и колата спира под кривата круша. Най-сетне вече е поел пътя си и пълзи по шосето към Гейтс Фолс.
Той хвърля към Доджа на Джони последен поглед.
Джони можеше да получи постоянна работа в „Гейтс Милс енд Уийвинг“, но само в нощна смяна. Нощната смяна не му пречеше, така каза той на Чико, и заплатата беше по-висока, отколкото в „Плейнс“, но баща им работеше денем, а след нощната работа в завода той щеше да остане вкъщи сам с нея, сам или с Чико в другата стая… а стените са тънки. Не мога да спра, тя не ме оставя, каза Джони. Да, зная какво ще му причини това. Но тя е… тя не иска да прекъсне, аз също не мога да спра… лепнала се е за мен, разбираш какво искам да кажа, виждал си я. Били е много малък да разбере, но ти си я виждал.
Да. Беше я виждал. И Джони започна работа в „Плейнс“, като обясни на баща си, че ще може да вземе евтини резервни части за Доджа. Ето как той отиде да сменя гума, когато Мустанга удари спирачки, започна да се пързаля, а от ауспуха му излитаха искри; ето как неговата мащеха уби брат му, но продължавай да свириш, докато се измъкна, тъга, защото отиваме в Конския град с тоя скапан Буик. Той си спомня как миришеше гумата и как прешлените на гръбнака на Джони оставиха малки кръстовидни сенки на чистата му бяла тениска, спомня си, че вижда как Джони се надига от мястото, където сменя гума, и Мустанга го блъсва и го смачква между своите буфери и другата кола, Чевай, чу се едно тъпо „бум“, когато Чевай се откачи от криковете, сетне избухна светъл жълт пламък и се разнесе тежката миризма на бензин…
Чико натиска спирачката с двата си крака, Седанът Със скърцане и вибрации се завърта на едната си мокра страна. Той се навежда бясно над седалката, отваря вратата от другата страна и повръща жълтеникава течност върху калта и снега. Видът на повърналото го кара да повърне отново, а мисълта за това му донася още един спазъм на стомаха. Колата е загубила скорост, но той я овладява навреме. Лампичката на генератора свети съвсем слабо, докато включва двигателя. Той седи и изчаква пристъпите на повръщане да отминат. Бял нов Форд профучава край него и хвърля мътни пръски вода, премесена с киша.
— Конски град — казва Чико. — А той — В нова конска кола. Шибано!
Той усеща повърнатото по устните, гърлото и синусите си. Сега не иска цигара. Дани Картър ще го пусне да преспи. Утре ще има достатъчно време за нови решения. Той се връща на шосе №14 и поема напред.