— Трябваше да си видиш мутрата, човече. Ей, човече, това беше незабравимо. Наистина чудесно. Моят шибан връх. — Той тръсна глава, плесна се по бедрото и зацвили от смях.
— Знаеше, че е зареден, нали? Скапаняк! Ще загазя. Оная мадама, Тупър, ме видя.
— Глупости, тя мисли, че са бомбички. Освен това тая Тупър не вижда по-далеч от носа си, знаеш го много добре. Мисли си, че очилата ще развалят ху-у-у-бавото й личице. — Той се плесна с длан и отново се засмя.
— Ами, не ми пука. Това беше кофти номер, Крис. Наистина.
— Хайде, Горди. — Той сложи ръка на рамото ми. — Не знаех, че е зареден, казвам ти честно, кълна се в майка си, аз само го извадих от бюрото на баща ми. Той винаги го изпразва. Сигурно е бил пиян-залян миналия път, когато го е оставил.
— Наистина ли не си го зареждал?
— Не, сър.
— Ще се закълнеш ли майка ти да отиде в ада, ако излъжеш?
— Кълна се.
Той се прекръсти и плюна, а лицето му изведнъж стана, открито и разкаяно като на момче от хор. Ала когато свихме към пустеещото място, където се намираше нашата къща и видяхме как Върн и Теди седят на навитите си одеяла и ни чакат, той отново прихна да се смее. Разказа им цялата случка и след като всеки нададе своя вик, Теди го попита за какво ни е притрябвал тоя пищов.
— За нищо — рече Крис. — Освен ако срещнем мечка. Нещо такова. Пък и ще спим по-спокойно нощем в гората.
Всички се съгласихме с това. Крис беше най-едрото, най-силното момче в нашата банда и винаги можеше да се измъкне с такива приказки. Теди, от друга страна, щеше да си скъса задника само при едно подмятане, че се страхува от тъмното.
Теди попита Върн:
— Опъна ли палатката си в двора?
— Да. Сложих и две обърнати фенерчета да изглежда, че вечер сме там.
— Страхотен си! — казах аз и потупах Върн по рамото. За него това беше мислене. Той се ухили.
— Е, да трьгваме! — рече Теди. — Хайде, вече е почти дванайсет.
Крис стана и ние се скупчихме около него.
— Ще минем през имението на Бийман и зад мебелния магазин на Сони — каза той. — Сетне ще излезем на линията и по траверсите ще пресечем реката към Харлоу.
— Мислиш ли, че е далеч? — попита Теди.
Крис сви рамене.
— Харлоу е много голям район. Трябва да минем поне трийсет километра. Така ли е, Горди?
— Да. Може би даже петдесет.
— Даже да са петдесет, трябва да стигнем утре следобед, ако не сме скапани мацки.
— Тук няма такива — рече внезапно Теди.
Спогледахме се за миг.
— Мяууу! — обади се Върн и всички се засмяхме.
— Хайде, момчета — рече Крис и нарами раницата си.
Напуснахме заедно пустеещото място. Крис вървеше малко пред нас.
10
Когато прекосихме нивата на Бийман и започнахме да се катерим по сгуриения насип към пътищата Грейт Сау-търн и Уестърн Мейн, всички съблякохме ризи и си ги вързахме на кръста. Потяхме се като прасета. На върха на насипа ние видяхме пътищата, към които отивахме.
Никога няма да забравя този миг, колкото и да остарея. Само аз имах часовник, евтин „Таймекс“, който получих като награда за продажбата на „Сдовърин Бранд Салв“ миналата година. Стрелките му показваха пладне, слънцето печеше сухото голо поле пред нас със свирепа горещина. Можеше да усетиш как то прониква под черепа и изсушава мозъка ти.
Зад нас остана Касъл Рок, който заобикаляше и се простираше чак до дългия хълм Касъл Вю. Отвъд Касъл Ривър се виждаха група комини на вълнените фабрики, които бълваха металнозелен пушек в небето и изливаха отпадъците си във водите на реката. Мебелната фабрика оставаше отляво. Право пред нас се простираха железните пътища, светли и ослепителни под яркото слънце. Те вървяха успоредно на реката, която течеше вляво от нас. Вдясно се ширеше буренясала занемарена земя. Сега там има мотописта и всяка неделя от два часа мотоциклетите се катерят по височината. На хоризонта се издига стара изоставена водна кула, ръждясала и някак страховита.
И както си стояхме по пладне на върха, Крис каза нетърпеливо:
— Хайде, да вървим!
Ние тръгнахме по сгурията покрай линиите, като подритвахме на всяка крачка малки почернели парчета в пепелта. Скоро чорапите и гуменките ни се покриха е прах. Върн запя „Завърти ме около детелината“, ала скоро песента му секна и ушите ни си починаха. Само Теди и Крис носеха манерки и ние ги надигахме доста често.
— Можем да напълним манерките от езерото — казах, аз. — Татко ми каза, че това е най-безопасно. То е дълбоко към шейсет метра.
— Добре — съгласи се Крис, нашият силен взводен командир. — Това ще е хубаво място за почивка.