Най-често се говореше, че Пресман е обучил Чопър не толкова да души, колкото да души определени органи от човешката анатомия. Така някое нещастно хлапе, тайно прехвърлило оградата да ограби забранените съкровища, можеше да чуе: „Чопър, дръж! Ръката!“ И Чопър ще го хване за ръката и ще го задържи, късайки месо и кожа, ще стрие костите му на прах с олигавените си челюсти, докато Майло му каже да го пусне. Носеха се слухове, че Чопър може да захапе ухо, око, стъпало, крак… и че друг нарушител, който е изненадан от Майло и предания Чопър, ще чуе смразяващия вик: „Чопър! Души! Топките!“ Това момче ще бъде сопран през останалата част от живота си. Самият Майло изглеждаше някак по-обикновено и го приемаха по-обикновено. Беше малко шантав работен кон, който допълваше мизерната си градска заплата, като събираше хвърлените от хората неща и ги продаваше из града.
Тоя ден нямаше и следа от Майло и Чопър.
Крис и аз гледахме как Върн пълни помпата, докато Теди работеше бясно с дръжката. Най-сетне той беше възнаграден със струя чиста вода. След миг двамата подложиха глави под струята, а Теди продължи да помпи на час по лъжичка.
— Теди е откачен — казах меко.
— Да — потвърди Крис. — Няма да го преживее, ако два пъти мине през същата възраст, бас държа. Как може собствения му баща да му изгори ушите? Виж какво е направил. Той е луд да отклонява по тоя начин камионите. Не вижда нищо и с очила, и без очила.
— Помниш ли оня път на дървото?
— Да.
Миналата година Теди и Крис се катереха по един висок бор зад нашата къща. Бяха стигнали почти до върха и Крис рече, че не могат да се качат по-високо, защото клоните над тях бяха изгнили. По лицето на Теди се появи познатия откачен и упорит израз, да му го начукам, вика, ръцете му бяха целите в смола, той искаше да продължи нагоре, докато стигне върха. Нищо от думите на Крис не му влезе в акъла. Пое нагоре и се покатери — тежеше към трийсет и пет килограма, спомням си. Той стоеше там, прегърнал върха на бора с едната си изцапана със смола ръка, и крещеше, че е крал на света или някаква такава глупост, сетне се чу отвратителният пукот на гнило, когато клонът, на който стоеше, се прекърши и той политна. И стана едно от онези неща, които те карат да мислиш, че има бог. Крис посегна инстинктивно и хвана кичур от косата на Теди Дюшан. Китката му отече, цели две седмици не можа да си служи с дясната ръка, но той издържа, докато крещящият и гърчещ се Теди стъпи на достатъчно дебел и здрав клон, който да го издържи. Без случайното посягане на Крис той щеше да се преметне, да се изпотроши и да се размаже трийсет и пет метра по-надолу. Когато двамата слязоха, лицето на Крис беше сиво и му се повдигаше от страх. А Теди напираше да се бие с него, задето го оскубал. Щяха да се сбият, ако не бях ги помирил.
— Често сънувам това — рече Крис и ме погледна със странно беззащитни очи. Само че в този сън винаги го изпускам. Хващам само два косъма, Теди крещи и полита надолу. Ужасно, нали?
— Ужасно — съгласих се аз и само за миг, докато се гледахме в очите, ние видяхме някои от истинските неща, които ни правеха приятели. Сетне отвърнахме погледи и видяхме как Теди и Върн се пръскат с писъци и смях и се наричат мацки.
— Да, но не го изпусна — рекох. — Крис Чембърс не изпуска, прав ли съм?
— Даже когато жените стават в тоалетната — каза той. Намигна ми, направи „О“ с палеца и показалеца си, и плюна чиста бяла плюнка през него.
— Изяж ме суров, Чембърс — казах.
— През сламка готов — отговори той и двамата се захилихме един на друг.
Върн крещеше:
— Елате да пиете, докато тече от помпата!
— Тичай! — рече Крис.
— В тая жега? Ти си празна кратуна.
— Хайде! — настоя той, все така ухилен. — След мен!
— Добре.
— Давай!
Затичахме се със стиснати юмруци, гуменките ни вдигнаха тежък, напечен от слънцето прах, телата ни се устремиха пред летящите ни джинсови крака. Жегата беше убийствена, Върн от едната и Теди от другата страна ни показаха едновременно среден пръст. Избухнахме в смях сред тежката миризма на дим над това място и Крис взе манерката на Върн. Когато тя се напълни, двамата помпихме един за друг, ледено студената вода се лееше от помпата и топлината изчезна, като пренесе внезапно замръзналите ни скалпове с четири месеца напред и ни хвърли в януари. После пак напълнихме тенекията и отидохме да седнем в сянката на единственото дърво в района на сметището — нискостеблен ясен, който се намираше на десетина метра от колибата на Майло Пресман, построена от насмолена хартия. Дървото беше леко изкривено на запад, сякаш единственото нещо, към което се стремеше, е да си вдигне корените, както жена си вдига фустите, и да отпраши нанякъде.