— За какво е цялата пикня и тръшкане, Върн-О? — попита Теди.
— Печеля — рече Крис.
— Какво? — писна Теди и мигом забрави Върн. — Проклет лъжец! Няма да вземеш кьорава ръка. Не ти давам кьорава ръка.
Крис се ухили самодоволно.
— Вземи си ръцете, посерко.
Теди посегна към горната карта от купа. Крис извади цигара „Уинстън“ от кутията зад него. Аз се наведох над купа да взема детективското списание.
Върн Тесио каза:
— Хей, момчета, искате ли да видите труп?
Всички се вцепенихме.
3
Вече бяхме чули за това по радиото, разбира се. Радиото — Филко, със счупена кутия, моето също беше отмъкнато от сметището, дънеше през цялото време. Държахме го на станцията на Люистън, която предаваше само супер хитове и най-готините стари парчета: „Какво от света идва при теб?“ на Джак Скот, „Този път“ на Трой Шондъл, „Кинг Креол“ на Елвис и „Само самотният“ на Рой Орбисън. По време на новините надавахме ухо. Новините бяха куп щастливи фъшкии за Кенеди и Никсън, Кемой и Мацу, за грешките в ракетите и за това каква гадост е в края на краищата фактът, че се е появил Кастро. Всички слушахме малко по-внимателно за Рей Броуър — момче на наша възраст.
Той беше от Чембърлейн, град на шейсет и пет километра източно от Касъл Рок. Три дни преди Върн да дойде запъхтян в клуба след трикилометровото тичане по Гранд Стрийт, Рей Броуър тръгнал да бере боровинки с едно канче на майка си. Когато се стъмнило и той не се върнал, семейството му извикало местния шериф и издирването започнало — отначало около къщата му, после в съседните градове Мотън, Дархам и Паунал. Всички се включиха в акцията — ченгета, депутати, държавни чиновници, доброволци. Въпреки това след три дни никой още не беше намерил момчето. От радиото човек можеше да разбере, че няма да намерят бедното хлапе живо. Търсенето би могло да завърши и безрезултатно. Можеше да е задушен под паднали камъни, можеше да се е подхлъзнал и да е повлечен от някоя рекичка и след десет години някой ловец да открие костите му. Търсеха в езерцата на Чембърлейн и в резервоарите на Мотън.
Този ден нямаше нищо такова в югозападен Мейн. По-голямата част от територията беше вече заета от предградията и селищата за нощуване обхващаха Портланд и Люистън като пипалата на гигантска сепия. Имаше и гори, те затрудняваха издирването на запад към Белите планини, но през онези дни, ако речеш да минеш осем километра в една посока, можеш да си сигурен, че два пъти ще пресечеш междуселски път. През 1960 година цялата територия между Чембърлейн и Касъл Рок беше незастроена и имаше места, които не бяха сечени от Втората световна война насам. По онова време можеше да влезеш в гората, да се изгубиш и там да си умреш.
4
Тази сутрин Върн Тесио копаеше под верандата. Ние си го знаехме много добре, но сигурно ще ми трябва една минута време да ти обясня. Теди Дюшан беше малоумен, а Върн Тесио никога нямаше да учи в колеж. Брат му пък беше най-гламавият човек, както ще разбереш. Но първо да ти кажа защо Върн копаеше под верандата.
Преди четири години, когато беше на осем години, Върн зарови един буркан дребни пари под дългата предна веранда на семейство Тесио. Върн смяташе тъмното пространство под верандата за своя „пещера“. Той играеше пиратски игри, а дребните монети бяха заровено съкровище, но ако играеш с Върн, не можеш да ги наречеш заровено съкровище, трябва да кажеш „плячка“. Той зарови буркана с парите, запълни дупката и я покри с прясна пръст от стари листа, които се бяха събрали от години. Нарисува карта на съкровището и я скри в стаята си сред куп стари боклуци. И забрави всичко за месец-два. После, когато не му стигнаха парите за кино или нещо такова, той се сети за дребните пари и отиде да търси картата си, но през това време майка му беше чистила два-три пъти. Беше събрала всички тетрадки, опаковки за сладкиши, смешни списания и книги с вицове. Изгори ги една сутрин, за да запали кухненската печка, и неговата карта на съкровището изхвърча през комина на кухнята.
Или поне така си мислеше.
Той се опита да намери мястото по памет и започна да копае. Нямаше късмет. Започна да копае на други места. И пак без успех. Той се опита отново и отново. Четири години, човече. Четири години. Пиклива работа, а? Не знаеш да се смееш ли или да плачеш.
Това му стана мания. Предната веранда на Тесио беше с дължината на къщата, дванайсет метра дълга и към два метра широка. На това място той беше прекопал всеки проклет сантиметър два-три пъти, а парите ги нямаше. Броят на дребните монети започна да расте в ума му. Когато това му се случи за първи път, той каза на мен и на Крис, че има около три долара. След година сумата порасна до пет долара, а по-късно започна да се върти около десет долара — над десет или под десет, всичко зависеше от това колко е покрусен.