Често се опитвахме да му втълпим очевидното — че Били е научил за буркана и сам го е изровил. Върн не искаше да повярва, макар да мразеше Били, както арабите мразят евреите и вероятно би гласувал за смъртно наказание на брат си за обир на магазин, даже да имаше противници на това. Отказваше и да пита Били. Сигурно се страхуваше, че Били ще се засмее и ще рече: „Разбира се, че ги взех, имаше двайсет долара в тоя буркан и аз ги профуках до последния цент“. Вместо това Върн излизаше от къщи и копаеше, когато го удареше сачмата и го нямаше Били. Той винаги изпълзяваше изпод верандата с мръсните си джинси, с щръкнала коса и празни ръце. Ние го будалкахме за това много лошо, лепнахме му прякора Стотинката — Стотинката Тесио. Мисля, че идваше в клуба по най-бързия начин не толкова да ни съобщи новината, колкото да покаже, че в края на краищата има полза от търсенето на парите.
Тази сутрин той станал преди всички, излапал си царевичната каша и излязъл на алеята да похвърля топката в стария обръч, забит с гвоздеи към гаража. Нямало какво да прави, не се мяркал никакъв призрак, с който да поиграе или нещо такова, и той решил да потърси още веднъж своите стотинки. Върн каза, че бил под верандата, когато вратата над него се затръшнала. Замръзнал безмълвен на място. Помислил си, че ако е баща му, ще се покаже, ако е Били със своя приятел Чарли Хоган, ще изчака, докато се чупят.
Два чифта нозе пресекли верандата и самият Чарли Хоган рекъл с разтреперан и плачлив глас:
— За Бога, Били, какво да правим?
Върн каза, че само като чул Чарли Хоган да говори така — Чарли, едно от най-коравите момчета в града — му забучало в ушите. В края на краищата Чарли беше в компанията на Еис Мерил и Айбол Чембърс, и ако си приятел с такива птици, сигурно си много корав.
— Нищо — рекъл Били. — Това ще правим. Нищо.
— Трябва да направим нещо — казал Чарли и двамата седнали на верандата близо до мястото, където се криел Върн. — Не го ли видя?
Върн издебнал момента и пропълзял малко по-близо до стълбата, целият олигавен. На това място си помислил, че Били и Чарли са пийнали и са пречукали някого. Върн внимавал много да не зашумоли някое от сухите листа. Ако двамата го открият, помислил си, можеш да си представиш какво ще остане от него в консервна кутия от кучешка храна.
— Нищо ни няма на нас — рекъл Били Тесио. — Момчето е мъртво, на него нищо му няма. На кого му пука, даже и да го намерят? На мен — не.
— За това момче говореха по радиото — казал Чарли.
— За него, сигурен съм. Брокър, Броуър, Флауър — май така се казваше. Шибаният влак го блъснал.
— Да — потвърдил Били. Чуло се драсване на кибритена клечка. Върн я видял да пада върху чакъла на алеята и му замирисало на цигарен дим. — Сигурен съм. А ти се издрайфа.
Двамата млъкнали, но Върн почувствал вълните на срама, които излъчвал Чарли Хоган.
— Нищо, момичетата не го видяха — казал след малко Били. — Щастливо спиране. — Ако се съди по звука, той потупал Чарли по гърба, за да го ободри. — Те щяха да се раздрънкат чак до Портланд. Бързо се махнахме оттам. Мислиш ли, че са усетили нещо нередно?
— Не — отвърнал Чарли. — Само че Мери не обича Харлоу Роуд, защото минава край гробището. Страхува се от призраци. — После подхванал със същия уплашен и плачлив глас — Господи, ще ми се да не съм се качвал в кола миналата вечер. Само да отида на представлението, както се ходи.
Чарли и Били ходеха с две приятелки — Мери Догърти и Бевърли Томас. Рядко се срещат по карнавалите толкова дебели жени — с пъпки, с мустаци, с всичките му работи. Понякога четиримата — а ако се включеха Фузи Бракович и Ейс Мерил с техните момичета, ставаха шест или осем — открадваха кола от паркинга в Люистън и си правеха хубави разходки из околността с две-три бутилки вино „Дива ирландска роза“ и шест кутии сладко газирано питие с джинджифил. Вземаха момичетата от Касъл Вю, Харлоу или Шайлън, пиеха и ги оставяха. После зарязваха колата някъде близо до техните къщи. Евтини номера в маймунска къща, както казваше Крис. Не бяха ги хващали, но Върн все се надяваше. В главата му се въртеше мисълта за неделно посещение при Били в поправителния дом.
— Ако кажем на ченгетата, те ще поискат да разберат как, по дяволите, сме стигнали в Харлоу — казал Били. — Никой от нас няма кола. Най-добре ще е да си затваряме устата. Не могат да ни пипнат с пръст.
— Можем да се обадим анонимно — предложил Чарли.