— Те засичат шибаните обаждания — рекъл зловещо Били. — Видях го в „Патрул на магистралата“. И в други филми.
— Да, така е — произнесъл с жалък глас Чарли. — Исусе! Ще ми се Ейс да беше с нас. Можехме да кажем на ченгетата, че сме били в неговата кола.
— Е, не беше.
— Да — рекъл Чарли и въздъхнал. — Мисля, че си прав. — Един фас паднал на алеята. — Разходили сме се и сме се изпикали зад камионите. Не можем ли да се разходим по друг път? И аз съм се издрайфал на новите си обувки. — Гласът му затихнал леко. — Шибаното хлапе лежеше точно там, разбираш ли? Видя ли го, Били?
— Видях го — казал Били и до първия фас на алеята паднал втори. — Хайде да видим дали Ейс е у тях. Трябва да пийнем нещо.
— Ще му кажем ли?
— Чарли, ние няма да кажем на никого. На никого никога. Загря ли?
— Загрях — рекъл Чарли. — Исусе Христе, ще ми се да не бяхме задигнали тоя шибан Додж.
— Затваряй си човката и ела.
Два чифта нозе в опънати избелели джинси, обути в черни високи обувки с катарами отстрани слезли по стълбите. Върн застинал на четири крака. „Топките ми се дръпнаха толкова високо, че си помислих: искат да влязат през задния вход“, ни каза той. Бил сигурен, че брат му ще го подуши под верандата, ще го измъкне и ще го убие. Брат му и Чарли щели да го сритат по главата, на която добрият Господ е дал уши като дръжки на кана, и после да я смажат с високите си обувки. Но те си продължили и когато Върн разбрал, че наистина са си отишли, изпълзял изпод верандата и дотичал при нас.
5
— Голям си късметлия — рекох аз. — Те щяха да те убият.
А Теди каза:
— Познавам Бак Харлоу Роуд. Свършва до реката. Там ловяхме риба.
Крис кимна.
Там имаше мост, после наводнение. Много отдавна. Сега има само железопътен мост.
— Може ли това момче да стигне по пътя от Чембърлейн до Харлоу? — попитах Крис. — Това са четиридесет-петдесет километра.
— Мисля, че може. Сигурно е тръгнал по линията и е вървял все по нея. Може да си е мислил, че ще го намерят, или е разчитал да се метне на влака. Но сега има само товарни влакове — до Дери и Браунсвил, никакви други. Трябвало е да мине целия път до Касъл Рок, за да слезе. Може би в мрака влакът е минал и пляс!
Крис удари десния си юмрук по лявата длан. Чу се плющене. Теди, ветеран от много отклонения пред близко минаващи камиони по шосе 196, не беше много очарован. На мен ми се завъртя главата при мисълта за изгубеното момче, уплашено до смърт, което неотклонно върви по линията и може би стъпва по траверсите заради нощните шумове от близките дървета и храсти или от канавката край линията. Но идва влакът, големите фарове отпред го хипнотизират и вече е късно да отскочи. Или пък е легнал на линията, изтощен от глад, когато минавал влакът. Както и да е, Крис беше прав: „пляс“ беше крайният резултат. Момчето умря.
— И тъй, искате ли да го видите? — попита Върн. Той се гърчеше като червей, сякаш щеше да влиза в банята и това го вълнуваше толкова много.
Ние всички го гледахме дълго, без да кажем нищо. После Крис хвърли картите си и рече:
— Да. Хващам се на бас с теб на каквото искаш, че нашите снимки ще се появят във вестника.
— А? — каза Върн.
— Да? — рече Теди и се ухили с усмивката на отскачащ от камионите.
— Вижте — започна Крис и се наведе над прогнилата маса за карти. — Можем да намерим тялото и да съобщим. Ще влезем в новините.
— Не зная — каза Върн и определено включи на заден ход. — Били ще разбере как съм научил. Ще направи от мен живо лайно.
— Не, няма да направи — казах, — защото ние ще намерим момчето, а не Били и Чарли Хоган с откраднатата кола. Никога няма да си навлекат неприятности. Сигурно ще ти закачат медал. Стотинка.
— Така ли? — Върн се ухили, показвайки гнилите си зъби. Това беше една объркана усмивка, сякаш мисълта за Били с неговите щуротии му въздействаше като хубав удар в ченето. — Мислиш ли?
Теди също се ухили. След това се намръщи и каза:
— О, о!
— Какво? — попита Върн. Той пак се сгърчи, уплашен от някое истинско възражение, което тъкмо се зараждаше в ума на Теди или поне в това, което минаваше за негов ум.
— Моите хора… — продума Теди. — Ако утре намерим тялото на това момче в Саут Харлоу, те ще разберат, че не сме прекарали нощта на лагер в задния двор на Върн.
— Да — съгласи се Крис. — Ще разберат, че сме търсили момчето.
— Няма да разберат — казах аз. Чувствах се странно, развълнуван и уплашен едновременно, защото знаех, че можем да направим това и да си отидем. От тези чувства ми стана горещо и ме блъсна глава. Задигах велосипеди, колкото да се намирам на работа, и показвах с тях коронния си номер. Това и играта на карти бяха всичко, което научих от по-големия си брат Денис. Другите момчета го харесваха и всеки, когото познавах, ме молеше да му го покажа как става. Всеки, освен Крис. Може би само той знаеше, че да покажа на някого как става номерът е все едно да му дам късче от Денис, а от него не ми беше останало толкова много, че да раздавам наляво и надясно. Рекох: — Само ще им кажем, че ни е дотегнало да нощуваме на палатка в двора на Върн, защото сме го правили много пъти. Решили сме да поскитаме по линията и да пренощуваме в гората. Бас държа, че не трябва да крием, защото всички ще бъдат шашнати от това, което сме открили.