Тримата верни другари
Тюркменска приказка
За теб лъжа, за мен истина!
Сдружили се и побратимили едно козленце, едно агънце и едно теленце. Все заедно си пасели, боричкали се и играели. Нареждам на първо място козленцето — както ще видиш по-нататък, то било най-палаво, ама и най-хитро, макар още да не му били наболи рогца.
Един ден немирното козленце попитало другарчетата си:
— Хе-хе-хе, братчета, кое от вас е виждало как слънцето се скрива вечер зад планината?
— Ме-е-е! Аз съм виждало — отговорило агънцето.
— У-у-у! Че и аз съм го виждало — повторило теленцето.
Козлето предложило:
— Хайде тогава да идем да видим къде слънцето си ляга нощем да спи!
Агънцето въздъхнало:
— Ах, на драго сърце бих отишло. Само че пастирите няма да ни пуснат.
— Да, пастирите няма да ни пуснат! — потвърдило теленцето.
— Пък ние няма да ги питаме — тропало с краче козленцето. — Ще избягаме — и толкоз! Нека сетне ни дирят, колкото си щат. Степ широка — цялата не можеш да я избродиш. Ама пък, като се завърнем, ще знаем повече от всички и ще бъдем на голяма почит. Ще бъдем герои.
— Ах, герои! — въздъхнало агънцето.
— М-м, герои! — изсумтяло теленцето.
Много им се прищяло да станат герои. Сдумали се и, без много да умуват, измъкнали се тайничко от стадото и тръгнали. Напред върви сърцатото козленце, след него — кроткото агънце, последно — тромавото теленце. Вървели, вървели, песничка запели. От време на време спирали, тревичка си пощипвали. Дълъг бил пътят, краят му не се виждал. Ала планината все повече наближавала и тримата пътешественици се радвали.
Не щеш ли, едно бъбриво ручейче им препречило пътя:
— Не ви пущам по-нататък! — рекло им то. — Отвъд бродят страшни зверове. Ще си загинете млади и зелени.
— Ами! — сопнало му се козленцето. — Тебе ще питаме! Ще те прескочим — и толкоз!
— Ние-е! Мене ме е страх! — опънало се агънцето.
— М-ме-у-у! И мене ме е страх — признало и теленцето.
— Е-е-е, вие страхливци! — присмяло им се козленцето. — Пък аз от нищо не се страхувам. Вижте!
Засилило се козленцето — хоп — прескочило ручейчето и му се изплезило.
Престрашило се агънцето. Скок подир козленцето и също благополучно се намерило отвъд. Само едното копитце мъничко си намокрило.
Повъртяло се теленцето, повъртяло се — няма що! Да не остане по-назад, рипнало и хе. Ама нали си било тромаво — бух! — цамбурнало във водата.
— Олеле, братчета, спасявайте ме, потъвам! — изревало теленцето. От страх сърцето му щяло да се пукне; уплашило се да не се удави, макар че водата му стигала до колене.
Другарчетата му го измъкнали за ушите на отвъдния бряг. Изтърсило се то от водата, съвзело се от уплахата.
Продължили си пътя. Напред подскача сърцатото козленце, подире му подтичва кроткото агънце, последно крета мокрото теленце. Вървели, вървели, уморили се. Козленцето рекло на теленцето:
— Ние, братко, от явна смърт те избавихме. Затова трябва да ни се отплатиш! Отнеси ни на гръб до планината. Ти си най-силно.
Съгласило се теленцето. Яхнали го д ата палавника — козленцето отпред, агънцето — отзад. Посръгват го в хълбоците, подсмиват се.
Кретало, кретало клетото теленце — изморило се, задъхало се, жално замучало:
— У-у-у! Тежите ми! Ами че аз не съм камила! Ще ви нося ей до оня камък, гдето се белее напреде ни. Стига ви толкова за голямата услуга!
Дошло теленцето до камъка и ездачите слезли от гърба му. Погледнали камъка, пък то не било камък, ами един чувал, натъпкан-претъпкан и здраво завързан.
— Види се, от тука е минал някой заплес и е загубил товара си — рекло козленцето. — Хайде да го разтворим, да видим какво има вътре. Може да е нещо за ядене.
Развързали чувала. В него — четири кожи, една от друга по-скъпи: рисова, меча, вълча, лисича.
— Ценна находка! — викнало козленцето.
— Да вземем кожите, може да ни дотрябват!
Метнали чувала на гърба на теленцето — нали то било най-яко — и си продължили пътя. Напред подскача сърцатото козленце, подире му подтичва кроткото агънце, най-отзад се тътри тромавото теленце с чувала на гърба. Ето че вече наближили планината. Сторило им се — да се пресегнеш, ще я пипнеш. А оттук започвала многогодишна гора, тъмна и опасна.
Надзърнало агънцето в гъсталака, сепнало се:
— Не-е-е-е! Страх ме е-е-е! — изблеяло то.
— У-у-у! И мене ме е страх! — измучало теленцето.
— Хе-хе-хе, страхливци! От какво ви е страх? Нали аз съм с вас? — подиграло ги козленцето.
Засрамили се агънцето и теленцето, тръгнали подир сърцатото козленце. Вървели, вървели, вървели, излезли на една полянка. А насред полянката — бяла къщурка. Отвътре се разнасяли викове и врява, песни и звън на тамбура: