И той се хвърли с последно увлечение в изследването си за българската дърворезба и също както някога се стремеше да бъде всеобхватен, да изчерпи материала докрай, до последния факт и до последната подробност и издирваше и трупаше стотици снимки, документи, сведения, и нахвърляше цели купища от бележки и анализи на тоя или оня паметник. Тия бележки и днес седят струпани в един вече непотребен куп — листчета от нарязани афиши, от гърбове на пликове, от дъна на цигарени кутии и дори — боже прост — от некролози. Стария винаги бе крайно пестелив, даже свидлив към хартията. Макар че имаше в шкафа си струпана много хартия, той използуваше и последното попаднало му листче, защото въпреки че хартията бе много, мислите в главата му бяха още по-много и като всеки работник той уважаваше материала, а за него материал бяха хартията и мастилото и той никога не се бе смятал за нещо по-друго и за нещо повече от един работник, който седи над бюрото си и прави книги, така както други правят сечива или мебели.
Е, какво? — посрещна ме Стария няколко месеца по-късно. — Значи и ти като Смердяков с китарата:
— Ами горе-долу така е — смънках.
Заминавах на служба в Париж. Знаех, че го оставям сам, и се радвах поне, че се е хванал здраво за дърворезбата си и е почнал да забравя предишното. Но в деня, когато се прощавахме, разбрах, че нищо не е забравил.
— Прати ми „Човешка комедия“ на Балзак — рече Стария. — Ама не отделни книги, а цялата поредица!
„Човешка комедия“. Той се готвеше да се зарови тепърва в това множество томове, за да търси причините за неуспеха на собствената си „Човешка комедия“, със смътната надежда да намери някакъв възможен изход.
Една година по-късно, когато отново влязох в познатата стая, зърнах томовете на Балзак, струпани върху бюрото. Но аз де можех да запитам Стария дали е разрешил задачата, защото се връщах от гробищата, където току-що го бяхме погребали.
Всъщност що се отнася до мене, съвсем не мислех да го погребвам, а само и тоя път участвувах в представлението, както би казал баща ми. И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим, случва се да поглеждам към старото кресло в ъгъла и понеже ъгълът е отдалечен и съвсем тъмен, струва ми се да различавам в креслото Стария, как седи и ме наблюдава или мисли за нещо си. Понякога си казвам, че може би почвам малко да откачам, а в други случаи ми изглежда, че всичко е съвсем нормално. Ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като живи хора, това зависи до голяма степен от самите нас.