Какво стана — голям мъж, висок близо шест фута, а да плаче като дете в тъмната сянка на един кораб! Изпълнен с решимост, той излезе от тъмното, тръгна из многобройните фабрични улички и пое по една улица с къщи. Мина покрай една бакалница и като погледна вътре, видя от часовника на стената, че е десет часът. Двама пияни излязоха от една къща и застанаха на малката веранда пред вратата. Единият от тях се хвана за парапета на верандата, другият го дърпаше за ръката.
— Пусни ме! Всичко е наред! Остави ме на мира — мърмореше единият и се държеше за парапета.
Уил се върна в общежитието и уморено заизкачва стъпалата. По дяволите! Човек може да издържи на всичко, стига само да знае какво го чака!
Запали лампата и приседна на ръба на леглото си. Старият корнетист го връхлетя неочаквано, приличаше на малко животно, което се бе скрило под някой храст край пътека в гората да дебне жертвата си. Влезе в стаята на Уил с корнет в ръка и погледът в очите му беше почти смел. Застанал здраво на старите си нозе в средата на стаята, каза решително:
— Ще свиря! Не ме интересува какво казва тя, аз ще свиря!
Доближи корнета до устните си и изсвири две-три ноти — толкова тихо, че даже Уил, който седеше близо до него, едва го чу. Сетне очите му запремигаха.
— Устните ми не ги бива — рече той. Подаде корнета на Уил. — Свири ти! — каза той.
Уил седеше на ръба на леглото и се усмихваше. Една мисъл се въртеше в главата му. Не беше ли това мисълта, която щеше да му донесе успокоение? Ето, в стаята пред него стоеше мъж, който въпреки всичко не беше мъж. Той беше дете, каквото беше и Уил. Той винаги е бил такова дете и щеше да си остане дете. Човек не трябва да се страхува. Деца има навсякъде. Ако си дете, изгубено в огромното празно пространство, най-малкото ще намериш друго дете, с което да разговаряш. Хората умеят да разговарят, може би щеше да успее да проумее нещо за вечното детство — своето и на другите.
Мислите на Уил не бяха много ясни. Но изведнъж се почувства уютно и приятно в малката стая най-горе в пансиона.
А старецът отново заразказва за себе си. Искаше да защити своята мъжественост.
— Стоя тук, горе — обясняваше той, — и не слизам да спя долу при жена ми, защото не искам. Това е единствената причина. Ако искам — мога. Тя има бронхит, но не казвай никому. Жените не обичат такива работи. Тя не е толкова лоша. Мога да правя каквото си поискам.
Той продължи да настоява Уил да вземе корнета и да посвири. Показваше голямо нетърпение.
— Вярно е, че не можеш да свириш — не знаеш как, но това няма значение — каза той. — Въпросът е да стане шумно, адски шумно, надувай силно!
На Уил отново му се доплака, но чувството за безкрайност и самота, което усещаше откак се бе качил на влака онази нощ в Бидуел, го нямаше. „Не мога винаги да бъда бебе. Кейт има право да се омъжи“ — помисли си той и доближи корнета до устните си. Изсвири, нежно две-три ноти.
— Не така, казвам ти, не така. Не така! Надувай! Не се страхувай! Разбери, искам ти да направиш това. Вдигни страшен шум. Разбери, тази къща е моя. Не трябва да се страхуваме. Можем да правим каквото си искаме. Продължавай! Вдигай дяволски шум! — продължаваше да умолява старецът.