Случи се следното. Веднага щом се стъмни и всички се бяха събрали отпред в двора на Апълтънови. Том излезе, като си науми да носи едновременно и корнета, и двете големи канчета с кафе. Защо ли не остави кафето за после? Хората стояха в тъмното, чуваше се онзи тих шепот и хихикане, които са обичайни за тази част на деня — тогава Том подаде глава от вратата и извика: „Да тръгваме!“
После сигурно беше съвсем откачил, защото изтича обратно в кухнята, грабна двете канчета с кафе, като в същото време държеше и корнета си. Разбира се, в тъмното се спъна, падна и, разбира се, врялото кафе се изля отгоре му.
Беше ужасно. Врялото кафе вдигна па̀ра под дрехите му, той лежеше и виеше от болка. Настана суматоха. Той се извиваше и виеше, а хората се въртяха в тъмното около него като побъркани. Дали пък не беше това някаква шега, която той, шантавият, бе измислил в последната минута? Том го биваше да измисля разни щуротии. „Трябва да го видите някоя съботна вечер долу при Алф Гейджър да имитира как Джо Дъглас се е покатерил на някой клон и как реже клона под себе си и изражението на лицето на Джо, когато клонът започва да пука. Ако го видите как имитира това, ще се пукнете от смях.“
— Господи! Какво да правим? — Това беше Кейт Апълтън, която се опитваше да разкъса дрехите на баща си, плачеше и хълцаше, и младият Уил Апълтън, който блъскаше хората настрана.
— Хей, човекът пострада! Какво стана? Боже мой! Извикайте лекар! Изгорен е, страшна работа!
В началото на октомври Уил Апълтън седеше във вагона за пушачи на дневния влак, който свързваше Кливлънд и Бъфало. Целта му беше Ери в Пенсилвания и той бе взел пътнишкия влак в Ащабула, щата Охайо. Защо отиваше тъкмо в Ери, не можеше да обясни. Във всеки случай отиваше да търси работа в някоя фабрика или по доковете там. Навярно решението да замине за Ери беше моментно хрумване. Ери не беше голям град като Кливлънд или Бъфало, или Толедо, или Чикаго, или който и да е друг от другите големи градове, където можеше да намери работа.
В Ащабула той влезе в купето и се настани до един дребен старец. Дрехите му бяха мокри и измачкани, а косата му, веждите и ушите бяха почернели от въглищен прах.
В този момент той изпитваше някакво горчиво отвращение към родния си Бидуел. „По дяволите! Човек не може да намери там никаква работа — поне за през зимата.“ След нещастието с баща му, което осуети всички семейни планове, през септември той поработи из фермите. Известно време работи с вършачи, после ряза царевица. Всичко беше наред. Изкарваш си по долар и половина плюс храната и тъй като човек работи през цялото време с работни дрехи, не износва своите. И все пак времето, когато човек можеше да изкара някакви пари в Бидуел, отмина, а и изгарянията по тялото на баща му бяха доста сериозни и той щеше да лежи месеци наред.
Един ден, след като бе обикалял цяла сутрин от ферма на ферма, без да намери работа, премисли, върна се вкъщи и каза на Кейт:
— По дяволите всичко!
Нямаше намерение да тръгва веднага, мислеше си да постои седмица, може би две. Щеше да ходи вечер в града, облечен в новите си дрехи, и да се перчи. „Здрасти, Хари! Какво ще правиш зимата? Аз мисля да отида към Ери в Пенсилвания. Предлагат ми работа в една фабрика там. Е, хайде, ако не се видим, довиждане.“
Изглежда, Кейт не бе разбрала това и като че ли страшно бързаше да го отпрати. Жалко, че не бе малко по-милостива. Все пак Кейт имаше право — несъмнено си имаше доста грижи. След разговора им тя само каза:
— Да, мисля, че е най-добре да заминеш.
И бе излязла да смени превръзките по краката и гърба на Том.
Бащата седеше върху възглавници на един люлеещ се стол в гостната стая.
Уил се качи горе и прибра нещата си, работните си дрехи и няколко ризи в един вързоп. След това слезе и излезе да се разходи — тръгна по пътя, който водеше извън града и на едно мостче спря. Бе стигнал мястото, където той и другите деца идваха да плуват през летните следобеди. Дойде му нещо наум. В бижутерския магазин на Поси работеше един младеж, който понякога в неделните вечери идваше при Кейт. „Дали пък Кейт не иска да се жени?“ Ако беше така, неговото заминаване сега може би бе добре дошло за нея. Не беше мислил за това преди. Този следобед съвсем изневиделица целият свят извън Бидуел му се стори огромен и страшен и няколко невидими сълзи се появиха в очите му, но той успя да ги преглътне. Известно време устата му се отваряше и затваряше по необикновен начин, като уста на риба, която току-що си извадил от водата и държиш в ръка.