Уил се сви на седалката. Старецът до него беше нисък, почти колкото Фред и беше облечен в някакъв странен костюм. Панталоните бяха кафяви, а сакото на сиви и черни карета. На пода, до краката му, стоеше малък кожен калъф.
Много преди човекът да го заговори, Уил знаеше какво ще се случи. Непременно щеше да излезе, че човек като него свири на корнет. Беше стар на години, но у него нямаше никакво достойнство. Уил си спомни как баща му маршируваше с оркестъра по главната улица на Бидуел. Представете си някакъв празник, например Четвърти юли, и всички са навън, а Том Апълтън се фука и надува докрай корнета си. Дали хората по улицата усещаха колко лошо свири той и дали пък някакъв заговор не възпираше възрастните хора да не се споглеждат усмихнато? Въпреки сериозността на положението на лицето на Уил се появи усмивка.
Дребният мъж до него се усмихна в отговор.
— Да-а, — започна той и без да може нещо да го спре, стремително се впусна в разговор за недоволството, което изпитва от живота. — Пред теб, младежо, стои човек в затруднено положение.
Старецът се опита да се усмихне на думите си, но от това не излезе почти нищо. Устните му трепереха.
— Прибирам се у дома като куче, с подвита между краката опашка — рязко извести той.
Старецът се колебаеше как да постъпи. Срещнал беше във влака млад човек и жадуваше за общуване, а човек печели благоволението на другите, когато е весел и малко забавен. Когато във влак се срещат непознати хора, те си разказват истории. „Впрочем, господине, онзи ден чух нещо интересно. Може би не сте го чували. Става дума за някакъв миньор в Аляска, който от години не бил виждал жена.“ Започваш така, а след това, разбира се, заговаряш за себе си и за своите грижи.
Но старецът искаше направо да се впусне в своята си история. Говореше, изговаряше тъжни, отблъскващи думи, а в очите му грееше особена умоляваща, нежна усмивка. „Ако думите, които излизат от устата ми, те дразнят или ядосват, не им обръщай внимание. Веселяк съм, нищо, че съм стар и не ме бива вече“ — говореха очите му. Очите бяха бледосини и воднисти. Колко необикновено изглеждаха те на лицето на един старец! Подхождаха за някое изгубено куче. Усмивката не беше истинска усмивка. „Не ме подритвай, млади човече! Ако не можеш да ми дадеш нищо за ядене, то поне ме погали по главата. Покажи поне, че имаш добри намерения. Достатъчно много са ме ритали.“ Беше толкова ясно, че очите говореха с някакъв си свой език.
Уил усети как се усмихва съчувствено. Истина беше, че имаше нещо кучешко у дребния старец и Уил остана доволен от себе си, че толкова бързо бе усетил това. „Човек, който умее да вижда с очите си, сигурно въпреки всичко се оправя в живота“ — помисли си той. Мислите му се отклониха от стареца. В Бидуел живееше стара жена сама с едно овчарско куче. Всяко лято тя решаваше да подстриже козината му и в последния момент, след като започваше, се отказваше. Сграбчваше дълги ножици и започваше от хълбоците. Ръцете й леко трепереха „Да продължа или не?“ Две минути след това спираше. „Грозно ще изглежда“ — помисляше тя, оправдавайки своята нерешителност.
По-късно, когато настъпваха горещините, старицата отново вземаше ножицата. Кучето чакаше търпеливо, но след като отрязваше дълга широка ивица на гърба му, тя отново спираше. Струваше и се, че като стриже хубавата му козина, отрязва сякаш част от самото куче. Не можеше да продължи. „Ето, изглежда по-грозно от преди“ — казваше си тя. Прибираше решително ножицата и цялото лято кучето ходеше объркано и малко засрамено.
Уил продължи да се усмихва, мислейки за кучето на старицата, после отново погледна към своя спътник във влака. Пъстрият костюм на стареца го правеше да прилича малко на наполовина остриганото куче. И двамата имаха същия объркан засрамен вид.
Сега Уил бе започнал да използва стареца за собствените си цели. Нещо у него напираше да излезе навън, но той самият не искаше това — все още не. Откакто бе напуснал дома си, фактически след деня, когато се прибра от полето и сподели с Кейт намеренията си да тръгне по света, той преследваше някаква цел. Докато мислеше за дребния старец и за наполовина подстриганото куче, не трябваше да мисли за себе си.
Спомни си един летен следобед в Бидуел. Старицата, собственичката на кучето, стоеше на верандата на къщата си, а кучето бе изтичало към портата. През зимата, когато отново му порасне козината, то би се разлаяло и би вдигало голям шум, ако някое момче мине покрай оградата, но в онзи момент просто лавна, изръмжа и веднага млъкна. „Изглеждам ужасно и отгоре на всичко привличам вниманието върху себе си“ — като че ли внезапно бе решило кучето. Изтича яростно към портата, зина да излае, а после съвсем ненадейно реши друго и с подвига между краката опашка се затътри бавно към къщата.