Уил продължи да се усмихва на мислите си. За пръв път, откакто бе напуснал Бидуел, му стана наистина весело.
Сега старецът разказваше за себе си и за своя живот, но Уил не слушаше. Вътре в младежа се бяха пресекли потоци от импулси и той приличаше на човек, застанал мълчаливо в коридора на някоя къща, заслушан в два гласа, идващи отдалече. Гласовете идваха от две отдалечени една от друга стаи и той не можеше да реши кой глас да слуша.
Разбира се, старецът, също като баща му, беше корнетист — свиреше на корнет, който държеше в малкия протрит кожен калъф на пода.
Вече на средна възраст и след като умряла първата му жена, той се оженил повторно. Имал малко състояние и в момент на безразсъдство отишъл и прехвърлил всичко на втората си жена, която била петнадесет години по-млада от него. Тя взела парите, купила голяма къща в индустриалния район на Ери и я превърнала в пансион.
И старецът се почувствал изоставен, във всеки случай не се чувствал у дома си. Просто така се случило. Трябвало да се мисли за наемателите, трябвало да бъдат изпълнявани техните желания. Жена му имала двама сина, вече големи мъже, и двамата работели във фабрика.
Всичко изглеждало наред, поне външно — синовете си плащали наема редовно. Трябвало да се мисли и за техните желания. Обичал, преди да си легне вечер да посвири малко, но това можело да пречи на останалите в къщата. Човекът съвсем се отчаял и тъй като по цял ден мълчал и гледал да не пречи, се опитал да започне работа в някоя фабрика, но не го взели. Пречели посивелите му коси. И така един ден просто заминал, отишъл в Кливлънд, където се надявал да започне работа в някой оркестър или пък в някое кино. И това не станало. Сега се връщал в Ери при жена си. Бил й писал и тя му отговорила да се върне вкъщи.
— Не ме взеха в Кливлънд не защото съм стар, а защото устните ми вече не са в ред — обясни той. Сбръчканите му старчески устни трепереха малко.
Уил продължаваше да мисли за кучето на старицата. Без да иска устните му трепереха заедно с устните на стареца.
Какво ставаше с него?
Стоеше в коридора на някаква къща и чуваше два гласа. Нима се опитваше да запуши уши за единия от тях? Дали вторият глас, този, който се бе мъчил да не чува целия ден и цялата нощ преди това, дали той не бе свързан с раздялата му с родния дом в Бидуел? Присмиваше ли му се този глас, като му казваше, че сега той е висящо във въздуха същество, че няма опора под краката си? Страхуваше ли се? От какво се страхуваше? Толкова много искаше да стане мъж, да стъпи на краката си, а какво ставаше с него сега? От възмъжаването ли се страхуваше?
Той отчаяно се бореше. В очите на стареца имаше сълзи и Уил също заплака тихо, а това беше единственото нещо, което чувстваше, че не трябва да прави.
Старецът продължаваше да говори, разказваше историята на своите тревоги, но Уил не чуваше думите му. Борбата вътре в него ставаше все по-отчетлива. Съзнанието му се бе хванало здраво за детството, за живота в Апълтъновия дом в Бидуел.
Ето го сега Фред, той застана в полето на спомените му с оня триумфален поглед в очите, който се появяваше, когато други момчета го гледаха как върши мъжка работа. Цял низ от образи мина покрай очите на Уил. Той, баща му и Фред боядисваха един обор, двете момчета на фермера бяха дошли отнякъде и наблюдаваха Фред, който бе на стълбата и нанасяше боята. Извикаха му нещо, но Фред не отговори. Изфука им се по свой си начин — плесна боята, извърна глава и се изплю на земята. Том Апълтън погледна Уил и в ъглите на бащините очи и в очите на сина заигра усмивка. Бащата и по-големият син бяха двама мъже, двама работници, които споделяха приятни малки тайни. Двамата гледаха Фред с любов. „Милият! Мисли се вече за мъж!“
А сега Том Апълтън стои в кухнята на своя дом, четките му са разпръснати по кухненската маса. Кейт ги гали с длан. „Мека е като котешки гръб“ — казва тя.
Нещо сграбчи Уил за гърлото. Като насън видя сестра си Кейт да се разхожда в неделя вечерта по улиците с онзи младеж, който чиракуваше в бижутерския магазин. Отиваха на църква. Това, че тя е с него означаваше навярно създаването на нов дом, означаваше краят на Апълтъновия дом.
Уил започна да се измъква от мястото си до стареца във вагона за пушачи. В купето бе станало почти тъмно. Старецът продължаваше да говори, като непрекъснато повтаряше историята си.