— В нея имаше двайсет таблетки от половин гран морфин хидрохлорид.
— Какво направихте с чантата си?
— Оставих я във вестибюла.
— Това беше на двайсет и осми юни вечерта. После кога го отворихте?
— На другата сутрин, около девет часа, точно когато се готвех да си тръгна.
— Липсваше ли нещо?
— Липсваше опаковката морфин.
— Казахте ли на някого?
— Споменах на сестра О’Брайън, която се грижеше за госпожа Уелман.
— Чантата ви е стояла във вестибюла, през който са минавали много хора, така ли?
— Да.
Сър Самюъл замълча, после попита:
— Бяхте ли близки с мъртвото момиче — Мери Джеръд?
— Да.
— Какво бе мнението ви за нея?
— Беше много сладко и добро момиче.
— Беше ли щастлива?
— Много.
— Знаете ли дали е имала неприятности?
— Не, нямаше.
— Тревожеше ли я нещо, преди да умре? Чувстваше ли се нещастна?
— Не.
— Съществуваше ли някаква причина сама да сложи край на живота си?
— Не, никаква.
Разпитът продължи дълго. Казаното звучеше изобличаващо. Сестра Хопкинс придружила Мери до малката къща, появила се Елинор, била развълнувана, поканила ги на сандвичи и поднесла първия на Мери. Елинор пожелала да измие съдовете, после предложила на сестра Хопкинс да се качат на горния етаж, за да й помогне да разпределят дрехите.
Сър Едуин Булмър често я прекъсваше и отправяше възражения.
Елинор си помисли: „Да, истина е — и тя вярва, че аз съм го направила. Сигурна е. И всяка нейна дума отговаря на фактите. Ето кое е най-ужасното. Всичко, което казва, е вярно.“
Погледна отново към залата и съзря погледа на Еркюл Поаро. Гледаше я замислено, дори мило. Гледаше я така, сякаш бе разкрил всичко…
Намереното парченце от етикета, залепено върху картонче, бе подадено на свидетелката.
— Знаете ли какво е това?
— Част от етикет.
— Можете ли да кажете на съдебните заседатели от какъв етикет?
— Да, от етикет на опаковка, съдържаща таблетки за подкожно приложение. Таблетки морфин от половин гран като тези, които загубих.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. От моята опаковка е.
Съдията попита:
— Има ли някакъв специален знак, по който можете да определите, че този етикет е от опаковката, която сте загубили?
— Не, ваша милост. Но сигурно е от нея.
— Всъщност единственото, което можете да кажете, е, че много прилича на нея.
— Да, това искам да кажа.
Съдът се оттегли за почивка.
Глава втора
I
Дойде следващият ден.
Сър Едуин Булмър стоеше прав и провеждаше кръстосан разпит. Този път никак не беше любезен. Попита рязко:
— Относно чантата, за която чухме толкова много неща. Оставихте ли на двайсет и осми юни чантата си във вестибюла в Хънтърбъри през цялата нощ?
— Да.
— Доста безотговорно, нали?
— Да, струва ми се, че е така — изчерви се сестра Хопкинс.
— Имате ли навика да оставяте опасни лекарства на места, до които всеки има достъп?
— Не, разбира се.
— О! Но в този случай сте постъпили така.
— Да.
— И е вярно, нали, че всеки от къщата е могъл да вземе морфина, стига да иска?
— Предполагам.
— Няма място за предположения! Кажете така ли е или не?
— Да, така е.
— Не само госпожица Карлайл е могла да го вземе? Всеки от прислугата би могъл да го стори, а също и доктор Лорд или пък господин Родерик Уелман, сестра О’Брайън, дори и самата Мери Джеръд.
— Предполагам, че да.
— Да или не?
— Беше ли известно на някого, че държите морфин в чантата си?
— Не зная.
— Казвали ли сте на някого?
— Не.
— Всъщност госпожица Карлайл не би могла да знае, че в него е имало морфин?
— Могла е да погледне вътре.
— Малко вероятно е, нали?
— Не мога да кажа.
— Има хора, за които вероятността да знаят за морфина, е много по-голяма, отколкото за госпожица Карлайл. Доктор Лорд например. Той сигурно е бил наясно. Вие сте правили инжекциите по негово предписание, нали?
— Разбира се.
— Мери Джеръд също ли знаеше, че носите морфин?
— Не.
— Често е посещавала дома ви, нали?