— Не много често.
— Аз твърдя обратното. Тя повече от всички останали от къщата е могла да се досети, че носите морфин.
— Не съм съгласна с вас.
Сър Едуин спря за миг.
— Онази сутрин казахте ли на сестра О’Брайън, че опаковката липсва?
— Да.
— Твърдя, че думите ви са били следните: „Оставила съм морфина у дома. Ще трябва да се връщам заради него.“
— Не е вярно.
— Не сте ли казвали, че сте оставили морфина на полицата над камината в дома си?
— Ами когато не го намерих, предположих, че съм направила така.
— Всъщност вие съвсем не сте знаели какво е станало с него!
— Напротив! Сложих го в чантата си.
— Тогава защо сутринта на двайсет и девети юни сте твърдели, че сте го оставили вкъщи?
— Защото си мислех, че е така.
— За мен вие сте една изключително безотговорна жена.
— Не е вярно.
— Понякога правите доста неточни изявления!
— Не е така. Много внимавам какво говоря.
— На двайсет и седми юли, деня, в който умря Мери Джеръд, казахте ли, че драскотината на китката на ръката ви е от увивната роза?
— Не разбирам какво общо има това с делото.
Съдията се намеси:
— Този въпрос по същество ли е, сър Едуин?
— Да, ваша милост, той представлява съществен момент от тезата на защитата и възнамерявам да призова свидетел, който да докаже, че казаното от свидетелката е лъжа. — И той отново зададе въпроса си: — Все още ли твърдите, че на двайсет и седми юли сте одраскали китката си на увивната роза?
— Да.
Сестра Хопкинс го гледаше предизвикателно.
— Кога се случи това?
— Точно когато излязох от малката къща, за да отида в господарската къща, сутринта на двайсет и седми юли.
Сър Едуин продължи скептично:
— И каква беше розата?
— Увивна, точно пред къщата, с розови цветчета.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно.
Сър Едуин замълча, после попита:
— Вие настоявате, че морфинът е бил в чантата на двайсет и осми юни, когато сте отишли в Хънтърбъри?
— Да. Носех го със себе си.
— Да допуснем, че сега сестра О’Брайън застане на свидетелското място и се закълне, че вие сте й казали, че вероятно сте го оставили вкъщи?
— Беше в чантата ми. Сигурна съм!
Сър Едуин въздъхна.
— Въобще ли не ви притесни изчезването на морфина?
— Не.
— О, не сте се притеснили, независимо от факта, че е изчезнало голямо количество опасно лекарство?
— Тогава не мислех, че някой го е взел.
— Разбирам. Просто в момента не сте се сетили какво сте направили с морфина?
— Напротив. Знаех, че е в чантата ми.
— Двайсет таблетки от половин гран, тоест десет грана морфин. С такова количество могат да бъдат убити много хора, нали?
— Да.
— Но вие не сте се притеснили и дори не сте съобщили официално за изчезването му.
— Мислех си, че няма нищо нередно.
— Твърдя, че ако морфинът наистина е изчезнал по този начин, вие сте били длъжна като отговорно лице официално да докладвате за изчезването му.
— Е, да, но не го направих. — Лицето на сестра Хопкинс пламтеше.
— Това не е ли подсъдна безотговорност от ваша страна? Вие, изглежда, не се отнасяте сериозно към задълженията си. Често ли оставяте такива опасни лекарства на неподходящи места?
— Не ми се е случвало досега.
Продължиха по този начин още няколко минути. Лицето на сестра Хопкинс беше силно зачервено. Изглеждаше много объркана и непрекъснато си противоречеше. Беше лесна плячка в ръцете на сър Едуин.
— Вярно ли е, че на шести юли, четвъртък, убитото момиче Мери Джеръд е направило завещание?
— Да.
— Защо?
— Защото реши, че така е редно. И то си беше така.
— Не смятате ли, че го е направила, защото се е чувствала потисната и несигурна за бъдещето си?
— Глупости.
— То обаче показва, че мисълта за смъртта я е занимавала. Тя се е замисляла по този въпрос.
— Няма такова нещо. Просто реши, че така е редно.
— Това ли е завещанието? Подписано е от Мери Джеръд в присъствието на свидетелите Емили Бигс и Роджър Уейд, продавачи в сладкарницата. След смъртта й всичко, което притежава, остава на Мери Райли, сестрата на Елайза Райли.
— Точно така.
Завещанието бе показано на съдебните заседатели.