— Знаехте ли дали Мери Джеръд е притежавала нещо, което да завещае?
— Тогава нямаше нищо.
— Но скоро щеше да има?
— Да.
— Вярно ли е, че значителна сума, две хиляди лири, е щяла да бъде прехвърлена на Мери от госпожица Карлайл?
— Да.
— Госпожица Карлайл беше ли принудена да го направи? Не беше ли изява на щедрост от нейна страна?
— Да, направи го по собствено желание.
— Но ако е мразела Мери Джеръд, както се твърди тук, тя не би й дала толкова много пари по собствено желание.
— Може би.
— Какво имате предвид с този отговор?
— Нищо.
— Аха. А сега по-нататък. Чули ли сте някакви местни клюки за Мери Джеръд и господин Родерик Уелман?
— Той беше влюбен в нея.
— Имате ли доказателства?
— Просто го знаех, това е всичко.
— О, „просто го знаехте“. Страхувам се, че твърдението ви не е много убедително за съдебните заседатели. Не споменахте ли веднъж, че Мери не е искала да има нищо общо с него, защото е бил сгоден за госпожица Елинор, и му го е повторила в Лондон?
— Тя така ми каза.
Сър Самюъл Атънбъри започна кръстосания разпит:
— Когато Мери Джеръд обсъждаше с вас как да напише завещанието си, обвиняемата надникна ли през прозореца?
— Да.
— Какво каза?
— Каза: „Значи пишеш завещанието си, Мери? Колко странно.“ После дълго се смя. Според мен в този момент й е хрумнала идеята — заяви свидетелката злобно. — Идеята да се отърве от момичето! В тази минута вече беше замислила убийството.
Съдията се намеси рязко:
— Ограничете се само до отговори на въпросите, които ви се задават. Последният й коментар да бъде заличен от протокола…
Елинор си помисли: „Колко интересно, когато някой казва истината, те я изтриват от протокола.“
II
На свидетелското място застана сестра О’Брайън.
— Сестра Хопкинс каза ли ви нещо на двайсет и девети юни сутринта?
— Да. Каза ми, че от чантата й липсва една опаковка морфин хидрохлорид.
— Вие какво направихте?
— Помогнах й да я потърсим.
— Но не успяхте да я намерите?
— Не.
— Знаете ли дали чантата е стояла във вестибюла през цялата нощ?
— Да, там беше.
— Бяха ли господин Уелман и обвиняемата в къщата, когато госпожа Уелман почина, тоест на двайсет и осми срещу двайсет и девети юни?
— Да.
— Ще ни разкажете ли за случката, която е станала на двайсет и девети юни, в деня след смъртта на госпожа Уелман?
— Видях господин Родерик Уелман с Мери Джеръд. Той й каза, че я обича, и се опита да я целуне.
— Той беше ли сгоден по онова време за обвиняемата?
— Да.
— Какво се случи после?
— Мери му каза да се засрами от думите си, след като е сгоден за госпожица Елинор!
— Според вас какви чувства изпитваше обвиняемата към Мери Джеръд?
— Мразеше я. Гледаше след нея, сякаш искаше да я унищожи.
Сър Едуин скочи.
Елинор си помисли: „Защо се препират за това? Какво значение има то?“
Сър Едуин Булмър започна кръстосания разпит:
— Сестра Хопкинс ви е казала, че си мисли, че е оставила морфина вкъщи? Вярно ли е?
— Ами, вижте, стана така. След…
— Моля, отговорете на въпроса ми. Не ви ли каза, че вероятно е оставила морфина вкъщи?
— Каза ми.
— Но по онова време не беше много разтревожена?
— Не, тогава не.
— Защото си е мислела, че го е оставила вкъщи, и естествено не е била притеснена.
— Не можеше да си представи, че някой го е взел.
— Добре. Едва след смъртта на Мери Джеръд, причинена от отравяне с морфин, тя се е усъмнила.
Съдията го прекъсна:
— Струва ми се, сър Едуин, че вече обсъдихте този въпрос с предишния свидетел.
— Както прецените, ваша милост. Искам да попитам нещо във връзка с отношението на обвиняемата към Мери Джеръд. Между двете някога имало ли е скандал?
— Не, скандал не.
— Беше ли внимателна госпожица Карлайл с момичето?
— Да, но я гледаше особено…
— Да, да, да. Не можем да пропуснем подобно нещо. Вие сте ирландка, струва ми се?
— Да.
— А ирландците имат доста развито въображение, нали?
Сестра О’Брайън възмутено извика:
— Всяка дума, която казах, е истина!