— След смъртта на госпожа Уелман отношенията ви охладняха ли?
— Да.
— Как си го обяснявате?
— Мисля, че отчасти стана заради парите.
— Заради парите?
— Да. Родерик се почувства неловко. Реши, че хората може да помислят, че се жени за мен заради тях…
— Мери Джеръд имаше ли вина, за да се развали годежът?
— Струваше ми се, че Родерик е доста увлечен по нея, но не вярвах, че е нещо сериозно.
— Ако беше сериозно, щяхте ли да се разстроите?
— О, не. Щях да си помисля само, че изборът му не е съвсем подходящ.
— Госпожице Карлайл, на двайсет и осми юни взехте ли опаковката морфин от чантата на сестра Хопкинс?
— Не.
— Притежавали ли сте някога морфин?
— Никога.
— Знаехте ли, че леля ви не е направила завещание?
— Не. Беше голяма изненада за мен.
— Вечерта на двайсет и осми юни, преди тя да умре, имахте впечатление, че иска да ви каже нещо?
— Разбрах, че не е завещала нищо на Мери Джеръд и настоява да го стори.
— За да изпълните желанието на леля си, вие прехвърлихте ли някаква сума на момичето?
— Да. Исках да изпълня желанията на леля Лора. Освен това бях благодарна на Мери за вниманието, което беше оказвала на леля ми.
— На двайсет и шести юли дойдохте ли от Лондон в Мейдънсфорд и отседнахте ли в хотел „Кингс Армс“?
— Да.
— С каква цел отидохте там?
— Бях продала имението и човекът, който го купи, искаше да се нанесе колкото е възможно по-бързо. Трябваше да прибера личните вещи на леля си и да се разпоредя с покъщнината.
— На път за къщата на двайсет и седми юли купихте ли някакви продукти?
— Да. Реших, че ще бъде по-удобно да хапна нещо на крак, отколкото да се връщам до селото.
— После отидохте ли до къщата и подредихте ли личните вещи на леля си?
— Да.
— А след това?
— Отидох в килера и направих сандвичи. После тръгнах за малката къща. Поканих участъковата сестра и Мери Джеръд да дойдат с мен за да хапнем.
— Защо го направихте?
— Исках да им спестя ходенето до селото и обратно в горещия ден.
— Всъщност е било естествена и любезна постъпка от ваша страна. Те приеха ли поканата.
— Да. Дойдоха с мен в къщата.
— Къде бяха сандвичите?
— Бях ги оставила в една чиния в килера.
— Прозорецът беше ли отворен?
— Да.
— Някой би ли могъл да се вмъкне в килера във ваше отсъствие?
— Разбира се.
— Ако някой ви беше наблюдавал отвън, докато приготвяхте сандвичите, какво би си помислил?
— Че се каня да хапна нещо на крак, предполагам.
— И не би могъл да знае, че ще споделите обяда си с някого, нали?
— Не. Идеята да ги поканя ми дойде в момента, в който видях какво голямо количество храна съм донесла.
— Така че ако някой е влизал в къщата, докато ви е нямало, и е сложил морфин в един от сандвичите, мислите ли, че се е опитал да отрови вас?
— Да, струва ми се.
— Какво се случи, след като пристигнахте в къщата?
— Отидохме в дневната. Донесох сандвичите и им ги поднесох.
— Пихте ли нещо?
— Аз пих вода. На масата имаше бира, но сестра Хопкинс и Мери предпочетоха чай. Сестра Хопкинс отиде в килера да го приготви. Внесе го на поднос, а Мери го наля в чашите.
— Вие пихте ли от чая?
— Не.
— Но Мери Джеръд и сестра Хопкинс пиха?
— Да.
— Какво стана после?
— Сестра Хопкинс излезе, за да изключи газовия котлон.
— И ви остави сами с Мери Джеръд?
— Да.
— А после?
— След няколко минути взех чинията от сандвичите и подноса и ги отнесох в килера. Сестра Хопкинс беше там и заедно измихме съдовете.
— Сестра Хопкинс беше ли си свалила маншетите?
— Да. Тя миеше, а аз бършех съдовете.
— Споменахте, че сте видели драскотина на китката й?
— Попитах я дали не се е убола.
— А какво ви отговори тя?
— Каза: „Заби ми се бодил от розата пред малката къща. Сега ще го извадя.“
— Какво беше поведението й в онзи момент?
— Струва ми се, че й беше много горещо. Задъхваше се, а лицето й имаше странен цвят.
— Какво стана после?
— Качихме се на втория етаж и тя ми помогна да подредя вещите на леля си.
— След колко време слязохте долу?