— След около час.
— Къде беше Мери Джеръд?
— Седеше в дневната. Дишаше много странно и беше в кома. По настояване на сестра Хопкинс се обадих на лекаря. Той пристигна точно преди тя да умре.
Сър Едуин изправи театрално рамене и попита:
— Госпожице Карлайл, вие ли убихте Мери Джеръд?
(Това е твоят шанс! Изправи глава и погледни право напред!)
— Не!
III
Сър Самюъл Атънбъри. Сърцето й се разтуптя. Сега е в ръцете на неприятеля! Няма да има вече любезност, нито въпроси, на които знае отговорите! Но той започна много спокойно:
— Казахте ни, че сте били сгодени с господин Родерик Уелман и сте възнамерявали да се ожените?
— Да.
— Бяхте ли привързана към него?
— Да, много.
— Твърдя, че сте били лудо влюбена в Родерик Уелман и сте го ревнували безумно от Мери Джеръд.
— Не.
(Дали прозвуча достатъчно категорично?)
Сър Самюъл каза малко заплашително:
— Твърдя, че съзнателно сте се подготвяли да премахнете момичето от пътя си с надеждата, че Родерик Уелман ще се върне при вас.
— Съвсем не.
(Презрително, малко отегчено. Сега беше по-добре.)
Въпросите продължиха. Беше като насън… Лош сън… Кошмар…
Въпрос след въпрос… Ужасни, болезнени въпроси… За някои от тях беше подготвена, други бяха неочаквани…
Опитваше се да изиграе добре ролята си и нито веднъж да не се изпусне да каже: „Да, мразех я… Да, исках да умре… Да, докато правех сандвичите, си мислех за смъртта й…“
Трябваше да остане спокойна и невъзмутима и да отговаря кратко, без да влага чувства…
Да се бори…
Да отстоява всеки сантиметър…
Вече всичко свърши… Ужасният мъж с еврейски нос седна. С внимателен и любезен глас сър Едуин Булмър зададе още няколко въпроса. Лесни и приятни въпроси, целящи да отстранят всяко лошо впечатление, което може би е направила по време на кръстосания разпит…
Седна отново на подсъдимата скамейка. Погледна учудено към съдебните заседатели…
IV
Роди. Роди стоеше там, примигваше леко и мразеше всичко това.
Роди… изглеждащ някак нереален.
Но вече нищо не беше реално. Всичко се въртеше наоколо в дяволски кръг. „Черното е бяло, горе е долу, изток е запад… А аз не съм Елинор Карлайл. Аз съм «обвиняемата». И е без значение дали ще ме обесят, или ще ме освободят, вече нищо няма да бъде същото. Ако имаше едно нещо, поне едно смислено нещо, за което да се хвана…“
(Питър Лорд, може би… Лицето му, покрито с лунички и необикновената способност да изглежда винаги по един и същи начин…)
Докъде беше стигнал сър Едуин?
— Ще ни кажете ли какво беше отношението на госпожица Карлайл към вас?
— Мислех, че беше дълбоко привързана към мен, но, разбира се, не беше страстно влюбена — отговори Роди отчетливо.
— Бяхте ли удовлетворен от годежа ви?
— Да, напълно. Свързваха ни много общи неща.
— Кажете на съдебните заседатели, господин Уелман, защо бе развален годежът?
— Струва ми се, че след смъртта на госпожа Уелман изпаднахме в шок и това ни отдалечи един от друг. Не ми харесваше перспективата да се оженя за богата жена, когато аз самият съм без пукнат грош. Всъщност годежът бе прекратен по взаимно съгласие. И двамата почувствахме голямо облекчение.
— Кажете ни какви бяха отношенията ви с Мери Джеръд?
(О, Роди, горкият Роди! Колко ли ти е противно всичко това!)
— Струваше ми се много красива.
— Бяхте ли влюбен в нея?
— Малко.
— Кога я видяхте за последен път?
— Нека да помисля. Трябва да е било на пети или шести юли.
В гласа на сър Едуин се появиха метални нотки:
— Струва ми се, че сте я виждали и след това.
— Не. Заминах за чужбина, за Венеция и Далмация.
— Кога се върнахте в Англия?
— Когато получих телеграмата. Момент да се сетя, трябва да е било на първи август.
— Но мисля, че сте пристигнали в Англия на двайсет и седми юли.
— Не.
— Е, хайде, господин Уелман. Положихте клетва. Не е ли вярно, че сте се върнали в Англия на двайсет и пети юли и отново сте заминали през нощта на двайсет и седми юли, както показва паспортът ви?
Гласът на сър Едуин звучеше леко заплашително. Този въпрос върна Елинор в действителността и тя се намръщи. Защо адвокатът объркваше собствения си свидетел?