Сведе очи и погледът й се спря на момичето, което седеше до прозореца. В очите й имаше нежност и тъга.
— Мери… — промълви.
— О, вие сте будна, госпожо Уелман — обърна се бързо тя.
— Да. Будна съм от доста време…
— Не знаех. Щях да…
Възрастната дама я прекъсна:
— Няма нищо. Мислих, мислих за много неща.
— За какво, госпожо Уелман?
Загриженият тон и състрадателният поглед на момичето смекчиха изражението на старата дама. Тя каза нежно:
— Много съм привързана към теб, скъпа моя. Ти си толкова добра с мен.
— О, госпожо Уелман, вие сте тази, която винаги е била добра с мен. Ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя! Толкова съм ви задължена!
— Не зная… Не зная, не съм сигурна…
Болната дама размърда неспокойно дясната си ръка, а лявата остана неподвижна и безжизнена.
— На човек му се иска да направи най-доброто, но е толкова трудно да се разбере кое е най-доброто, кое е най-правилното. Винаги съм била така уверена в себе си…
— О, не, сигурна съм, че винаги сте знаели как да постъпите — каза Мери Джеръд.
Лора Уелман обаче поклати със съмнение глава.
— Не, не. Тревожа се. Имам един голям недостатък, Мери — горда съм. А гордостта е по-страшна и от дявола, фамилна черта. Елинор също я притежава.
— Хубаво е, че госпожица Елинор и господин Родерик пристигат — отбеляза момичето. — Ще ви разведрят. Отдавна не са ви посещавали.
— Добри деца са, много добри. А и двамата са привързани към мен. Никога не съм се съмнявала, че ако им се обадя, веднага ще дойдат. Но не искам да го правя твърде често. Те са щастливи млади хора. Животът е пред тях. Не е нужно толкова рано да се сблъскват с болестта и страданието.
— Сигурна съм, че те не мислят така, госпожо Уелман.
Болната жена продължи да говори, като че ли повече на себе си, отколкото на момичето:
— Винаги съм се надявала, че ще се оженят, но никога не съм го казвала. Младите хора са толкова непоследователни. Това би ги отдалечило от мен. Още когато бяха деца, забелязах, че Елинор е много влюбена в Роди. Но не бях сигурна за него. Той е странно същество. Хенри бе такъв — сдържан и изтънчен… Да, Хенри…
Помълча малко, унесена в мисли за починалия си съпруг, после промълви:
— Толкова отдавна… толкова отдавна… Бяхме женени едва от пет години, когато той почина. Двустранна пневмония… Бяхме щастливи, да, много щастливи. Сега ми изглежда съвсем нереално. Аз бях странно, саможиво, незряло момиче. Главата ми бе пълна с идеали. Боготворях героите. Хвърчах в облаците…
— Сигурно сте били много самотна след това?
— След това? О, да, ужасно самотна. Бях само на двайсет и шест години… а вече прехвърлих шейсетте. Мина много време, мила моя… много време. — Изведнъж каза рязко: — А и сега как можа да ми се случи!
— Болестта ли?
— Да. Винаги съм се ужасявала от инсулта. Толкова е унизително! Мият те и те гледат като бебе! Безпомощна си! Нищо не можеш да направиш сама. Ще полудея! Сестра О’Брайън, бих казала, е добра жена. Не обръща внимание, че й се карам, а и не е съвсем глупава. Но за мен е от голямо значение, че ти си тук, Мери.
— Наистина ли? — изчерви се момичето. — Толкова се радвам, госпожо Уелман.
Лора Уелман я погледна проницателно:
— Ти май се тревожиш напоследък, а? За бъдещето си. Остави на мен, скъпа. Ще се погрижа да получиш нужното, за да се чувстваш независима и да имаш професия. Но бъди малко по-търпелива, за мен е от голямо значение да си тук сега.
— О, госпожо Уелман, разбира се, разбира се! За нищо на света не бих ви изоставила. Освен ако вие не пожелаете…
— Аз наистина искам ти… — гласът й стана необичайно дълбок и прочувствен. — Ти си ми, ти си ми съвсем като дъщеря, Мери. Гледах те как растеш тук, в Хънтърбъри. Стана красиво момиче… Гордея се с теб, дете. Надявам се, че съм успяла да направя най-доброто за теб.
Мери бързо й отговори:
— Ако имате предвид, че образованието и доброто възпитание, което ми дадохте, не подхожда на момиче с моя произход, че сте направили от мен дама, както казва баща ми, и че не съм доволна, то това не е вярно. Толкова съм ви благодарна! И ако проявявам нетърпение да започна сама да изкарвам прехраната си, то е само защото смятам, че така е правилно. Не бива да стоя, без да върша нищо след всичко, което направихте за мен. Не бих искала да говорят, че живея на ваш гръб.