— На мен? Аз нищо не съм направил. Опитах се… — той замълча.
Еркюл Поаро леко се усмихна.
— Mais oui10, сериозно се опитахте, нали? Нямахте търпение, защото ви се струваше, че доникъде не съм стигнал. Освен това се страхувахте, че тя наистина може да е виновна. И така, вие също съвсем нахално ме излъгахте! Но, mon cher, не постъпихте много умно. Съветвам ви в бъдеще да си гледате варицелата и коклюша и да стоите настрана от разследването на престъпления.
Лекарят се изчерви и попита:
— През цялото време ли знаехте?
Детективът каза строго:
— Водихте ме за ръка да претърсваме храсталаците и ми помогнахте да намеря немския кибрит, който току-що бяхте сложили там! C’est l’enfantillage11!
Питър Лорд трепна и промърмори:
— Продължавайте да ми натяквате!
— Вие говорихте с градинаря и го накарахте да каже, че е видял колата ви отвън на пътя. След това отрекохте, че колата е била вашата. Искахте да ме убедите, че някой чужденец е бил там през онази сутрин.
— Постъпих ужасно глупаво — призна си Питър Лорд.
— Какво правехте в Хънтърбъри тогава?
— Такава идиотщина… — изчерви се младият мъж отново. — Чух, че е пристигнала. Отидох до къщата с надеждата да я зърна. Нямах намерение да разговарям с нея. Аз… исках само… да я зърна. От пътечката между храстите гледах как правеше сандвичи в килера…
— Шарлота и поетът Вертер! Продължавайте, приятелю.
— О, няма нищо повече за казване. Просто се промъкнах между храстите и я наблюдавах, докато излезе.
— От пръв поглед ли се влюбихте в Елинор Карлайл? — попита Поаро внимателно.
Последва дълго мълчание.
— Предполагам — най-после отговори Питър Лорд. — Надявам се, че тя и Родерик Уелман ще бъдат щастливи.
— Скъпи ми приятелю, съвсем не се надявате на такова нещо!
— А защо не? Тя ще му прости тази история с Мери Джеръд. Беше само увлечение от негова страна.
— По-дълбоко е… — замисли се Поаро. — Понякога между миналото и бъдещето зейва дълбока пропаст. Когато човек е попаднал в царството на сенките, които хвърля смъртта, и се върне отново под слънцето, тогава, mon cher, започва нов живот… Миналото е вече забравено. — Помълча малко, после продължи: — Нов живот… Елинор го започва сега, а вие сте човекът, който й го даде.
— Не.
— Да. Вашата решителност, вашата арогантна настоятелност ме накараха да изпълня това, което искахте от мен. Признайте си, тя благодари на вас, нали?
— Да, беше ми много благодарна… — изрече Питър Лорд. — Помоли ме да я посещавам често.
— Да, тя има нужда от вас.
— Не толкова, колкото от него! — избухна младият мъж.
— Тя никога не е имала нужда от Родерик Уелман — поклати глава Еркюл Поаро. — Да, обичала го е нещастно, дори отчаяно.
Лицето на Питър Лорд стана сурово.
— И никога няма да ме обича толкова, колкото него!
— Може би не — съгласи се детективът. — Но тя се нуждае от вас, приятелю, защото само с вас може да започне живота си отново.
Питър Лорд не каза нищо.
Когато заговори, гласът на Еркюл Поаро беше много мек:
— Не можете ли да приемете фактите? Обичала е Родерик Уелман. Какво от това? С вас тя може да бъде щастлива…