Момичето кимна и каза:
— Да, вие разбирате какво ми е…
Изведнъж се обърна рязко, а в погледа й имаше въпрос:
— Лельо Лора…
Вратата се отвори и в стаята влезе червенокосата сестра О’Брайън. Тя изчурулика:
— Госпожо Уелман, докторът е дошъл да ви види.
III
Доктор Лорд бе млад, трийсет и две годишен мъж. Косата му бе руса, с червеникав оттенък. Имаше грозновато, но приятно луничаво лице с проницателни светлосини очи и подчертано квадратна брадичка.
— Добро утро, госпожо Уелман! — поздрави той.
— Добро утро, доктор Лорд. Това е племенницата ми, госпожица Карлайл.
По откритото лице на доктор Лорд се изписа видим възторг и той каза:
— Приятно ми е.
Елинор му протегна ръка и той я пое толкова предпазливо, като че ли се страхуваше да не я счупи. Старата дама продължи:
— Елинор и племенникът ми пристигнаха, за да ме поразведрят.
— Чудесно! — възкликна доктор Лорд. — Нуждаете се точно от това! Сигурен съм, че ще ви се отрази много добре, госпожо Уелман.
Не можеше да отдели възхитения си поглед от Елинор.
Тя тръгна към вратата и каза:
— Вероятно ще се видим, преди да си тръгнете, доктор Лорд?
— О, да, ъ-ъ-ъ, разбира се!
Елинор излезе и затвори вратата след себе си. Лекарят се приближи до леглото, а сестра О’Брайън запърха след него.
Госпожа Уелман отбеляза закачливо:
— Пак ли обичайните ви номера, докторе — пулс, дишане, температура? Какви шарлатани сте вие, лекарите!
Сестра О’Брайън каза въздишка:
— О, госпожо Уелман. Говорят ли се такива работи на един лекар?
Доктор Лорд се усмихна:
— Сестра, аз съм съвсем прозрачен за госпожа Уелман! Въпреки това, госпожо Уелман, ще трябва да си свърша работата. Проблемът ми е, че аз така и не се научих как да се отнасям с пациентите си.
— Отношението ви към пациентите е такова, каквото трябва да бъде. Всъщност вие доста се гордеете с държанието си.
Питър Лорд се засмя и отбеляза:
— Така е според вас.
Зададе няколко от обичайните си въпроси и след като получи отговорите, се облегна на стола и й се усмихна.
— Възстановявате се чудесно.
— Искате да кажете, че след няколко седмици ще стана и ще започна да ходя?
— Е, не толкова скоро.
— Не, нали? Шарлатанин такъв! Какъв е смисълът да живея по този начин и да се грижат за мен, като че ли съм бебе?
— А в какво е смисълът на живота? Това е въпросът! Чели ли сте за едно интересно средновековно изобретение? В него не може нито да се стои, нито да се лежи, нито да се седи. Всеки би помислил, че ако си затворен в подобно нещо, ще умреш за няколко седмици. Но съвсем не е така. Един човек, прекарал шестнайсет години в желязната клетка и след като го освободили, доживял до дълбока старост.
— Какво искате да кажете с тази история? — попита Лора Уелман.
— Основната поука от нея е, че у всеки инстинктът за живот е различен. Човек не живее само защото трябва да живее. Хора, за които казваме, че би било по-добре да са мъртви, не желаят да умират! А хора, очевидно притежаващи всичко, за което си струва да се живее, се оставят да умрат, само защото нямат достатъчно воля да се борят.
— Продължавайте — подкани го госпожа Уелман.
— Ами това е. Каквото и да ми говорите, вие сте от хората, които наистина искат да живеят! И ако тялото ви иска да живее, няма смисъл разумът ви да му се противопоставя.
Възрастната дама смени темата:
— Харесва ли ви тук?
— Чувствам се добре.
— Не е ли малко еднообразно за млад човек като вас? Не искате ли да специализирате? Не ви ли отегчава практиката на селски лекар?
— Не, харесвам работата си — поклати глава той. — Харесвам хората и обикновените болести, с които ежедневно се сблъсквам. Нямам желание да откривам редкия бацил, причиняващ някоя странна болест. Харесвам си морбилито, варицелата и така нататък. Харесва ми да наблюдавам колко различно реагира организмът на тези болести. Изпитвам задоволство да се опитвам да усъвършенствам някое традиционно лечение. Проблемът ми е, че съм лишен от всякаква амбиция. Ще остана в селото, докато остарея и хората започнат да казват: „Доктор Лорд е тук отдавна и, разбира се, е приятен възрастен господин, но методите му са твърде старомодни. По-добре ще е да повикаме някой по-млад и съвременен лекар…“
— Май всичко сте предвидили — каза госпожа Уелман.