— Ние с Пацо (така той се обръщаше към Парцалев) сме търсени, защото не играем със стар репертоар. Съжаляваме, че ви отказваме, но не бива да ни се сърдите.
На изпроводяк Парцалев каза:
— Хайде, наистина не се сърдете. Другият път няма да ви откажем — и широко се усмихна.
По-късно, след много митарства и прослушвания, най-сетне имах възможността да изнасям самостоятелни илюзионни концерти в цялата страна под артистичното име Магистър Илма. Тогава започнах да работя с хумористите Саркис Мухибян и Герасим Младенов. Единият беше много пълен, а другият — пълната му противоположност. На Саркис хуморът му се въртеше все в гастрономически сценки, а Младенов умееше да представя пияния човек в какви ли не ситуации.
Добре работех с тях. Касовите постъпления на спектакъла бяха много важни за нас, защото „Концертна дирекция“ вземаше почти 80 на сто от приходите ни. Не ни признаваха дори пътните разходи. Чиновниците, които работеха там, имаха хубави заплати и не искаха да си имат никакви главоболия. Стана така, че между Мухибян и Младенов възникна някакво недоразумение и артистичния блок увисна. Още повече, че всеки от тях правеше поотделно самостоятелна сценка. Въпреки голямото ми желание да направят общ хумористичен етюд, те не се съгласиха. А каква визуална гледка само бяха! Саркис Мухибян беше едър човек, около 130 кг, а Герасим Младенов беше нисичък и слаб, и едва ли имаше 50 кг. Така че един общ етюд между тях би бил много сполучлив.
Не се заблуждавах, че за спектаклите ни трябваше силна хумористична програма. Имах много добър организатор, способен и комбинативен. Това беше Димитър Псалтиров. Играехме навсякъде — в читалища, салони и концертни зали. И ето, че една вечер след представление Псалтиров ми даде идея да се свържа с Георги Парцалев. Но той не искаше лично да говори с него. Разбрах, че преди време Псалтиров, организирайки представление на Парцалев, не е бил точен с него. А когато някой злоупотребеше финансово със Парцалев, актьорът слагаше край на взаимоотношенията си с човека или ведомството. Псалтиров постоянно ми говореше да вземем Парцалев в нашата програма. А и аз имах голямо желание да работя с него.
Беше 2 март 1971 година. В софийския цирк, който злополучно изгоря по-късно, Парцалев играеше сам. Актьорът представяше хумористичните сценки „Пройчо в Москва с шевната машина“, „Моят син в Етиопия“ и „Бах и Фуга“. Обикновено той играеше най-накрая на представлението или в края на първата част, ако имаше антракт. Изгледах три представления и едва тогава се престраших и почуках на вратата на неговата самостоятелна гримьорна. Заварих го седнал на един стол да решава кръстословица. Там беше и приятелят му Васко. Парцалев ме покани да седна, подаде ми отворена кутия „Марлборо“ и ми предложи цигара. След това ме попита за името и аз му отвърнах: „Илия“.
Добре си спомням, че на масата в гримьорната имаше две кутии цигари. Едната — „ВТ“-кутия, а втората — „Марлборо“. Почудих се, но по-късно разбрах, че Парцалев винаги имаше две различни кутии цигари пред себе си. Едва след като бяхме работили заедно три години, една вечер аз не се стърпях и го попитах:
— Бате, защо винаги имаш по две кутии пред себе си?
Отговорът му бе рязък и лаконичен:
— Не ме питай повече по този въпрос.
Минаха години. Беше 1981, точно вечерта на Нова година. Бяхме на работа в Гранд хотел Варна за участие в новогодишните балове. В програмата бяха включени още Христо Кидиков, Ани Богданова и буфосинхронисти-от Бургас. Вече призори, Парцалев сам поде темата за цигарите.
— Помниш ли, преди доста време те скастрих заради тях.
Той помълча около минута-две и рече миньорно:
— Когато работех с Енчо Багаров се бяхме зарекли: щом имаме успех, да запалваме от хубавите цигари. Ако пък не бяхме доволни от себе си или публиката не ни приемаше добре, пушехме, естествено, от по-евтините. Това беше нашата обща тайна. Тези две кутии ме подсещат да не забравям Енчо, който ми помогна в решаващ миг от живота ми. Като че ли никога не е съществувал, както за хората, така и за театъра. Единствен аз се сетих да му издам възпоменателен некрулог по повод годишнината от смъртта му.
— А сега публиката просто те боготвори, казах му аз.
Отговори ми:
— Стига си ме хвалил, аз много добре зная кога и как е играта ми… Знаеш ли, понякога имам чувството, че съм звероукротител. Когато изляза на сцената стотици очи ме гледат, като че ли ще ме погълнат. Мисля си, трябва да ги укротиш и хванеш, да завладееш настроението им, и за миг чувстваш, като че ли няма да можеш да се справиш.