— Прав си сине. Добре го направи.
Каква е изненадата на бай Иван, когато на другия ден синовете на болния отново идват и носят дамаджана с червено вино.
— Бай Иване, много благодарим на твоя син — др Парцалев. Той толкова много успокои татко и докато се връщахме, умря засмян по пътя. Тази дамаджана е за него, дай му я.
Този епизод, разказан от мен, може да е истина, а може и да е виц на Парцалев, който обичаше да си измисля забавни истории. Нека читателите сами преценят.
Парцалев си спомняше, че когато трябвало да посещава упражненията в дисекционната зала, краката му се подкосявали и му се повдигало. Медицина следва още една година, но успява да си вземе едва 3–4 изпита. През 1948 година, през зимния семестър получава съобщение, че е изключен поради многото отсъствия. Така Парцалев скъсва със студентския живот. Но не пропуска репетициите и представленията на самодейния състав.
Родителите му, естествено, нищо не знаят и продължават да му пращат издръжката за следването. А на следващата година Парцалев е повикан да отбива военната си служба.
Мога да кажа, че с Парцалев обичахме да изнасяме концерти в град Левски и района. Веднъж, на път за Велико Търново се отбихме в Преображенския манастир. Дядото на Парцалев по майчина линия бил поп дълго време в тази света обител. Беше месец септември. И ето, че се отзовахме в задния двор на манастира, където са погребани свещениците и монасите, живели тук. Парцалев се спря пред един надгробен камък. — — Погледни Илия, това е дядо ми, — промълви той.
На плочата пишеше Георги Иванов Парцалев.
— Много рядко човек може да срещне приживе името си, издълбано на камък…, — продължи Парцалев.
Той запали цигара, а аз го оставих сам да постои пред каменния кръст.
След това потеглихме за старопрестолната столица, където имахме два концерта. Почти цял час, докато стигнем, той беше тъжен и не разговаряше с никого. Малко преди концерта отрони:
— Често ми се налага да се смея, въпреки, че не ми е до смях.
ХЛЯБ И СОЛ
Започнах усилена работа с Парцалев. Малко по малко спечелих доверието на цялото му семейство. В основата на това беше моята точност. Работата и спектаклите ни се увеличиха много. Където и да отидехме бяхме посрещани с топлота. Парцалев беше кумир и скъп гост. Тази обич, която му засвидетелстваха хората, го правеше много щастлив и очите му добиваха особен блясък.
Бяхме отседнали в Пловдив, където редовно имахме запазени стаи в хотел „Тримонциум“. Малко след като се настанихме нашият организатор от „Концертна дирекция“ ме попита дали Парцалев може да стане в 5 часа сутринта.
— Защо — учудено попитах аз.
— Има едно местенце, където много искат да го видят и чуят. Хората се занимават предимно с животновъдство и вечер не могат да оставят работата си. Само сутрин около 8 часа могат да намерят време. Не говоря за утре, а по принцип, — допълни организаторът.
— Ще поговоря с Парцалев за това, но се съмнявам, че ще го убедя да стане толкова рано.
Много добре знаех, че когато нямахме ангажименти, той обичаше да прекарва утрините в стаята си. Камериерките и целият персонал от хотела, почти без изключение, наобикаляха стаята му, за да могат да го зърнат и винаги ме разпитваха с голямо любопитство за него.
Сутрин Парцалев не пиеше кафе, но запалваше цигара. Вместо закуска пиеше две чаши вода. Обикновено той си правеше предварителен план за задачите, които трябваше да свърши. Почеркът му беше едър, ясен и много красив. Използваше бял лист и номерираше всичко от началото до края, като за всяка свършена от него задача, заграждаше с кръгче номера и зачертаваше написаното, но така, че можеше да се прочете какво е било написано.
Първата работа на Парцалев, когато отсядахме в някой хотел, беше да подреди своята козметика в банята. Любимите му парфюми бяха „Пако Рабан“ и „Деним“, а по-късно и „Ален Делон“. В това отношение той имаше голяма слабост. Освен костюмите, пижамите, ризите, обувките, уискито, с него беше и неизбежното тесте карти, което Парцалев притежаваше почти от 40 години. Много обичаше да нарежда пасианси в леглото си. Това му занимание траеше с часове. Този пасианс го научих и аз и си го редя до днес.
Но да се върнем към историята с пловдивското село. Във въпросната вечер, както обикновено отидохме в ресторанта на хотел „Тримонциум“ Първо ни се сервира неизменното уиски с чаша вода, а после вечерята. Часът беше около 11.30 вечерта, а аз още не смеех да му кажа за предложението на организатора за сутрешното представление. По едно време настроението на Парцалев се подобри и аз се престраших.