Роджър Зелазни
У дома чака палача
Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх. Без въздишки и дори без болезнени стенания. Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.
Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. На пода до краката ми имаше чанта с инструменти. Шлемът — нищо повече от несиметрична кошница от метални нишки, кварц, порцелан и стъкло — бях поставил на масата. Чуех ли изщракване на микропревключвателя, последвано от тихо бръмчене от вътрешността му, тогава замреженият индикатор в предния му край щеше да светне и да замига учестено. Случеше ли се това, имаше голяма вероятност малко по-късно да умра.
Бях извадил черната топка от джоба си, когато Лари и Берт излязоха навън, въоръжени, съответно, с огнепръскачка и пушка, която вероятно бе предназначена за слонове. Освен това Берт бе взел две гранати.
Разгърнах черната топка на масата и тя се превърна в нещо подобно на ръкавица, мековата буца с маджуноподобен израстък, прилепнал за дланта й. Нахлузих ръкавицата на лявата си ръка, поизправих се във фотьойла и подпрях лакти на облегалките. На масата, непосредствено до шлема, бях поставил миниатюрен лазерен пистолет, на който не възлагах кой знае какви надежди.
Достатъчно бе да ударя с разтворена ръкавица по някоя метална повърхност и лепкавата субстанция на дланта ми щеше да се отдели и да остане върху нея. Само две секунди по-късно тя щеше да експлодира и силата на тази експлозия щеше да е насочена навътре в металната повърхност. Някъде по това време Нютон щеше да получи своето, по отношение перпендикулярното преразпределение на реакцията, която в края на краищата щеше да доведе до странично разкъсване на цялата контактна повърхност. В някои среди го наричаха „тлеещ заряд“, а притежаването и употребата му в не една наказателна разпоредба вървеше под алинеята за прилагане на забранени за употреба взривни вещества. Само по себе си на молекулярно ниво изобретението бе истински шедьовър, виж системата за неговото доставяне до местоназначението все още подлежеше на усъвършенстване.
Зад шлема и съвсем близо до пистолета, точно пред ръката ми, лежеше също така миниатюрна радиостанция. Предназначението й бе да предупредя Берт и Лари ако чуя щракването на микропревключвателя, последвано от бръмченето, или зърна примигването на индикатора. Тогава двамата щяха да узнаят, че Том и Клей, връзката с които бе преустановена малко след началото на стрелбата, са се провалили в опита си да унищожат противника и без съмнение лежат мъртви на позициите си, не повече от километър на юг от нас. Освен това щяха да осъзнаят, че на тях също им предстои да умрат.
Свързах се с двамата веднага щом долових изщракването. Вдигнах шлема и се изправих в мига, когато зърнах блещукането на индикатора.
Но вече беше твърде късно.
Четвъртото място, отбелязано върху коледната картичка, която бях изпратил на Дон Уолш предишната година, бе на клуб-книжарница „Пибоди“ в Балтимор, Мериленд. На съответната дата и в уречения час — последната вечер на октомври — аз седях на последната маса в най-задно сепаре, непосредствено до вратата, която водеше към тясната уличка. В другия край на задименото помещение, облечена в черна рокля жена свиреше на архаичното изправено пиано и забързваше прекомерно темпото на всичко, което подхващаше. В дясно от мен, от тясното огнище, току се подаваха ярките езици на весело пламтящия огън. Сърбах мързеливо от бирата, заслушан в звуците на пианото и пращенето на дърветата в огъня.
Почти се надявах, че това ще е един от онези редки случаи, когато Дон не се показва на срещите. Разполагах с достатъчно средства за да изкарам в охолство пролетта и съвсем не горях от ентусиазъм за работа. Бях прекарал предното лято далеч на север, а сетне се прехвърлих в Чесапеке и нямах търпение да продължа надолу към Караибите. Постоянното смъкване на температурата и пронизващите ветрове ми подсказваха, че отдавна е време да сменя ширината. И все пак, според уговорката трябваше да почакам в клуба поне до полунощ. Оставаха ми още два часа.
Изядох един сандвич и си поръчах нова бира. Някъде по средата на чашата забелязах Дон да приближава входната врата, свил зиморничаво глава във вдигнатата яка на шлифера. Изфабрикувах искрено удивление на лицето си в момента, когато той доближи масата ми с едно полугласно: „Рон, ти ли си това бе човек!“, надигнах се и му подадох ръка.