— Всичко това е чудесно — подех аз, — поне досега. Но ако се отърсим за миг от чисто физиологичната и чисто физическата компоненти, възможно ли е да съществува конкретна причина, която да подтиква Палача към желанието да ви унищожи — с други думи, говорим за добрия стар мотив за убийство, основаващ се по-скоро на случки и инциденти, отколкото на някакви нематериални мисловни конфронтации?
Лицето й изглеждаше непроницаемо, но и не очаквах да е другояче, имайки пред вид професионалната й заангажираност.
— Какви инциденти? — попита тя.
— Представа нямам. Затова и попитах.
Тя поклати глава.
— Боя се, че не ви разбирам.
— Е, тогава, време е да приключваме — въздъхнах аз. — Нямам повече въпроси.
Тя кимна.
— Аз също нямам какво повече да ви кажа.
Допих кафето и оставих чашката в чинията.
— Благодаря ви — рекох, — за времето, което ми отделихте и за кафето. Бяхте много любезна.
Надигнах се. Тя направи същото.
— Сега какво ще правите? — попита ме.
— Още не съм решил. Щеше ми се да изпипам добре този доклад. Вие имате ли някакви предположения?
— Струва ми се, че ви запознах с единственото възможно и вярно тълкуване на фактите.
— Значи не мислите, че Дейвид Фентрис би могъл да гледа на нещата по друг начин?
Тя изсумтя, сетне въздъхна.
— Не. Не мисля, че от него ще чуете нещо полезно.
— Какво искате да кажете? По начина, по който се изразихте…
— Зная. Не това, което си помислихте. Някои хора намират утеха в религията. Други… Вие знаете. Други я преоткриват във втората половина от живота си и се нахвърлят върху нея със стръв. Те не я използват по начина, по който е прието. Допускат я до най-съкровените си местенца.
Тя вдигна глава и потърси реакция по лицето ми.
— Може и така да е — рекох. — И без това не бях напълно уверен, че трябва да се срещам с него. Вие обаче подпалихте любопитството ми. Как може религията да въздейства на инженерството?
— Разговарях с него веднага след като Джеси ни съобщи новината за катастрофиралия кораб. Имам чувството, че той винаги е гледал на опитите да създадем изкуствен интелект като на недопустима намеса в сферата на Всемогъщия. За него бе съвсем естествено нашето отроче да полудее — като рожба на по природа несъвършения човек. Изглежда е намерил за напълно естествено, че Палача се е завърнал за да отмъсти на създателите си — един вид, той е ръката на Божието правосъдие.
— Ами! — изненадах се аз.
Тя се усмихна отново. Отвърнах й със същото.
— Да — кимна. — Но може и да съм го хванала в лошо настроение. Защо не опитате сам?
Нещо ме накара да поклатя отрицателно глава — имаше значителна разлика между представата, която тя бе създала за Дейв, моите лични спомени и онова, което според Дон бил заявил Дейв — че не се безпокоял от нищо защото познавал най-добре мозъка му. Някъде между всичко това лежеше нещо, което ми се струваше, че трябва да зная, или час по-скоро да науча, стига да положа макар и минимални усилия.
— Засега и това ми стига — произнесох с решителен глас. — В края на краищата, от мен се иска да пиша за психологическата страна на нещата, а не за механичната — камо ли за теологичната. Ужасно много ми помогнахте. Благодаря ви отново.
Усмивката не слезе от лицето й докато ме изпращаше до вратата.
— Ако не ви представлява затруднение — рече ми, когато прекрачих прага, — бих желала да узная как е свършила цялата тази история. Стига да се случи нещо интересно, разбира се.
— Връзката ми със случая приключва с доклада, с който възнамерявам да се захвана незабавно. Все пак, може и да получа допълнителна информация.
— Имате ли ми номера…?
— Вероятно, но…
Нямаше как, записах го, макар наистина да го имах — точно под отговора на госпожа Глънц за перилните препарати.
Следвайки предварително обмисления график поех направо към летището, открих подходящ полет за Мемфис, запазих място и бях последният, който се качи на борда. Нямах време дори да се върна в мотела. Не че това имаше особено значение. Случайно, или не, докторката-закрилница на нещастните луди ме бе убедила, че следващият, който трябва да видя е Дейвид Фентрис — проклет да бъде. Имах несъзнателното усещане, че Лейла Такъри не ми бе казала цялата истина. Налагаше се да поема риска и собственолично да се убедя за душевните промени на Дейв, които така образно бе обрисувала одеве. Струваше ми се — пак не знаех защо — че може да имат някаква връзка с Палача.
Когато се приземихме беше хладен и навъсен следобед. Хванах първото срещнато такси и незабавно се насочих към офиса на Дейв.
Докато навлизахме в града, завладя ме усещането за надвисваща буря. На запад продължаваше да се струпва тъмна стена от облаци. По-късно, докато стоях пред сградата, където се помещаваше офисът на Дейв, първите едри дъждовни капки започнаха да плющят лениво по мръсната тухлена фасада. Доста вода ще й и нужна, докато се измие, реших аз, преди да хлътна във входа. Все си мислех, че няма да изпадне толкова низко.