Портиерът ме упъти, асансьорът ме издигна, а краката ми сами изминаха остатъка от пътя до вратата на офиса. Почуках. След известно време почуках отново. Пак нищо. Опитах трети път, сетне натиснах лекичко дръжката, за да установя, че е отворено. Влязох.
Озовах се в малка празна чакалня, застлана със зелен килим. Пресякох я и надникнах зад паравана, който я затваряше от другата страна.
Мъжът седеше с гръб към мен. Почуках с пръст по паравана. Той ме чу и се обърна.
— Да?
Очите ни се срещнаха, неговите все още бяха обрамчени с рогови рамки и също толкова живи — само лещите бяха по-дебели и бузите малко по-хлътнали.
Въпросът му остана да виси във въздуха и нищо в изражението му не подсказваше, че ме е познал. Беше се привел над някаква папка с чертежи. С периферното си зрение регистрирах метално кошче за боклук, кварц, порцелан и стъкло подредени върху ниската масичка.
— Казвам се Дони, Джон Дони — рекох аз. — Търся Дейвид Фентрис.
— Аз съм Дейвид Фентрис.
— Приятно ми е да се запознаем — кимнах и пресякох стаята. — Сътруднича в едно разследване, свързано с проект, в който някога сте участвали…
Той се усмихна, кимна, пое ръката ми и я разтърси.
— Палача, естествено. Драго ми е да се запознаем, господин Дони.
— Да, Палача. Ще пиша доклад…
— И ви интересува мнението ми относно въпроса, колко опасен е той. Сядайте. — Той махна към един фотьойл. — Чаша чай?
— Не, благодаря.
— Не възразявате, ако аз си налея.
— Е, щом е готов…
Той пресече до масата.
— Съжалявам, нямам сметана.
— Няма значение. Как се досетихте, че става дума за Палача?
Той се ухили и ми поднесе чая.
— Ами защото той се върна. И от всичко, с което се занимавам, този факт единствено е достоен за известно безпокойство.
— Неприятно ли ще ви е, ако поговорим за него?
— Не — в известни граници.
— Какво има отвъд тях?
— Ще ви кажа, ако ги достигнем.
— Съгласен. Кажете сега — опасен ли е наистина?
— По-скоро безвреден — отвърна той. — За всички, освен за трима.
— Доскоро четирима?
— Съвсем точно.
— Но защо?
— Защото извършихме нещо, което не биваше да правим.
— И което е…?
— Първо — опитахме се да създадем изкуствен интелект.
— Че защо не е трябвало да го правите?
— Човек с име като вашето не бива да задава подобни въпроси.3
Захилих се.
— Ако бях проповедник — рекох, — щях да подчертая незабавно, че в Библията не се казва нищо против опитите ви — освен ако не сте го учили на ритуални убийства.
Той поклати глава.
— Проблемът не е нито толкова прост, нито толкова очевиден. Отдавна вече не живеем във времената, когато е била написана Библията, нито пък трябва да прилагаме постулатите й толкова ревностно в нашето съвремие. Идеята ми беше далеч по-абстрактна. Говорех за гордостта, която може да изпита човек, когато се изкачи на пиедестала заедно със Създателя.
— Вие почувствахте ли я — гордостта?
— Аха.
— Сигурен ли сте, че не беше само ентусиазъм заради успешното изпълнение на един свръхамбициозен проект?
— О, и това го имаше в изобилие. Произходът му е съвсем същият.
— Аха, вярно, едно е — казват — че човекът бил създаден по образ и подобие на Създателя и съвсем друго, дето трябвало да свикне с тази мисъл. Май от това произлизаше заключението, че приликата между единия и другия в края на краищата вредяла на Божествения идеал.
— Точно това. Човекът не може да създава. Той е в състояние само да променя вида на онова, което вече съществува. Само Бог има право да твори.
— Тогава не виждам защо трябва да се безпокоите.
Той смръщи вежди.
— Не е така. Грешката ни беше, че го знаехме и въпреки това не се отказахме своевременно.
— Наистина ли мислехте така докато работихте върху проекта? Или тази идея ви хрумна по-късно?
Той продължаваше да се мръщи.
— Вече не съм съвсем сигурен.
— Щом е тъй, няма да е зле, ако някое милостиво Божество бъде така любезно да ви дари с ползата от съмнението.
Той ми отвърна с мрачна усмивка.
— Не е лошо, Джон Дони. Имам чувството обаче, че Всемогъщият вече е отсъдил и че съвсем скоро ще се простим с четири заблудени души — за нищо.
— Значи виждате в Палача нещо като ангел-отмъстител?