— Още нещо… — рекох на раздяла.
— Да?
— Ако Палача се покаже и вие успеете да го обезвредите, ще бъдете ли така добър да ми се обадите?
— Да, разбира се.
— Благодаря ви — и успех.
Подадох му импулсивно ръка. Той е стисна и се усмихна вяло.
— Благодаря ви, господин Дони.
Следващият по ред. Следващият, следващият…
Не можех да измъкна нищо повече от Дейв, докато Лейла Такъри ми бе казала само онова, което смяташе за необходимо. Все още бе твърде рано да се свързвам с Дон — не и докато не разполагам с нещо по-съществено.
На обратния път за летището обмислих всичко, което бях научил до момента. Изглежда ранните часове на деня са най-подходящи за срещи и разговори с различни хора, докато късните часове на нощта ставаха за мръсната работа. Не ми се щеше да погубвам остатъка от деня в безделничене. Разтворих отново папката с документите и почти веднага открих следващия обект.
Мани Бърнс е имал брат, Фил. Питах се дали има смисъл да се срещам с него. Бих могъл да стигна Ню Орлиънс все още в нормален час, да чуя от него онова, което желае да ми каже, да потърся Дон за пресни новини по случая и след това да обмисля по-нататъшните си действия.
Небето бе съвсем ниско и тъмносиво. Безпокоях се да летя точно сега. Но изглежда поне за момента нямаше друг камък, под който да надникна.
Пристигнах на летището тъкмо на време за следващия полет.
Докато бързах към терминала, погледът ми срещна някакво полупознато лице в спускащата се по насрещния ескалатор тълпа. Рефлексът, запазен за подобни случаи, изглежда задейства едновременно и у двама ни, защото другият също завъртя глава и вдигна изненадано вежди. Секунда след това се изгуби. Полупознатото лице е все по-чест феномен за едно привикнало към постоянно придвижване общество. Понякога си мисля, че това е всичко, което накрая ще остане от нас: твърде слабо отличими черти, наслоени върху безкрайния поток от тела. Томас Улф, момче от малкия град отишло да живее в големия, много отдавна под натиска на подобни впечатления създал термина „хорска маса“. Полупознатият можеше да е някой, с когото съм се срещал за кратко, или дори да прилича на някой познат — подобни неща ми се бяха случвали и друг път.
Докато летях сред враждебното небе над Мемфис, мислите неусетно ме върнаха към началните години от създаването на изкуствените интелекти или ИИ, както бяха свикнали да ги наричат в бизнеса. Стане ли дума за компютри, рано или късно се захваща темата за изкуствения интелект, при това споровете често са разгорещени. Сигурно защото думи като „разум“ и „интелект“ от край време предизвикват най-различни асоциации от нематериален, сиреч духовен тип. Предполагам че причината за това се крие още в първите научни дискусии, където неизменно е присъствала възможността дори най-простите механизми да бъдат одушевени, стига разбира се да бъдат осъществени необходимите за целта процеси, или намерени най-правилните програми. Погледнато така, всичко това започва да намирисва на разни отхвърлени теории, като например витализма. От друга страна, философските битки на деветнадесети век все още бяха твърде близки до нашето съвремие, за да ги забравим или отметнем с лека ръка, а и доктрината, че животът се зачева и поддържа от някакви вездесъщи „жизнени принципи“ е доминирала твърде дълго в пре-Дарвиновата епоха и преди наследниците й да наложат на света своите механистични възгледи. Същият този витализъм някак неусетно отново излази на сцената, когато започнаха първите дискусии за изкуствения интелект в средата и края на миналия век. Имах чувството, че Дейв бе една от жертвите на това триумфално завръщане и че през всичките тези години в него е нараствала вярата, че е помогнал да бъде създаден механичен носител на някаква тайнствена одухотворена субстанция като онази, за която става дума в първите глави на Битието…
Нещата при компютрите за щастие не бяха толкова объркани и сложни, както при Палача, защото колкото и всеобхватна да е една компютърна програма, в края на краищата тя представлява само продължение на волята и представите на програмиста и в хода на нейното изпълнение машината само повтаря разумните функции, които са й били заложени, вместо да действа съобразно собствената си воля. А за най-непримиримите теоретици ще напомня, че винаги е съществувал един своеобразен теоретичен „санитарен кордон“, създаден от Гьодел с неговата демонстрация на вярната, но практически недоказуема теорема.
Виж нещата с Палача бяха коренно различни. В процеса на конструкцията му създателите бяха търсели тясна връзка с устройството на мозъка и дори — макар и в известна степен — го бяха отгледали и възпитали като човешко същество. За да стане още по-неразбираема цялата бъркотия, продължително време той бе съществувал в пряк контакт с няколко човешки умове, от които е имал възможността да черпи практически всичко — включително и искрата, която го е изстреляла по пътя към „самоутвърждаването“, което сигурно търсеше сега. Какво ли имаше в онази кутия? Някое ново съзнание? Или счупено огледало, където се отразяваха различни тъмни страни на човешката личност. И двете? Или нито едно от тях? Не можех да кажа със сигурност, но все пак се чудех, каква част от съзнанието му е наистина негова. Ясно е, че по този път Палача бе овладял много и различни полезни функции, но способен ли бе на истински човешки чувства? Можеше ли, например, да изпитва нещо като любов? Ако отговорът бе отрицателен, значи той все още бе само механичен сбор от различни умения и нито капчица от онази нематериална субстанция, която изпълваше със съдържание понятието „разум“ — неотменна част на всички дискусии за изкуствения интелект. Ако пък наистина беше способен на любов и други подобни чувства и ако аз бях на мястото на Дейв, никога не бих се измъчвал от предразсъдъци, задето съм помогнал да се появи на бял свят. Бих бил горд, макар и не така, както му се иска на него и същевременно щях да се чувствам удовлетворен.