Когато се приземихме, вечерното небе бе съвсем безоблачно. Стигнах града още преди слънцето да се скрие и не след дълго вече стоях на прага на Филип Бърнс.
На позвъняването се отзова седем-осем годишно момиченце. Фиксира ме с големите си черни очи и не промълви нито дума.
— Бих желал да говоря с господин Бърнс — рекох аз.
Тя се обърна и се скри зад ъгъла.
Минутка по-късно на вратата се показа нисък широкоплещест мъж, облечен с потник и гащета, с плешива глава, чиято кожа бе яркорозова. В лявата си ръка носеше сгънат вестник.
— Какво желаете? — почти изръмжа той.
— Касае се за брат ви — отвърнах.
— Е, и?
— Ами… ще може ли да влезем? Не ми се ще да го обсъждаме тук.
Той разтвори вратата. Но вместо да ме пусне, излезе навън.
— Ще ви изслушам тук.
— Хубаво, ще бъда кратък. Исках само да узная, дали някога ви е говорил за едно устройство, наречено Палача.
— Вие ченге ли сте?
— Не.
— Тогава какво ви интересува?
— Нает съм от една частна изследователска агенция за да издиря споменатия механизъм, който някога имал тясна връзка с проекта на вашия брат. Изглежда се намира някъде наоколо и може да бъде опасен.
— Да видя някакви документи за самоличност.
— Не ги нося със себе си.
— Името ви?
— Джон Дони.
— И си мислите, че брат ми е откраднал този механизъм, така ли? Чуйте какво ще ви кажа…
— Не. Не откраднал. Въобще не мисля, че е бил у него.
— Какво тогава?
— Този механизъм е… роботизиран. Благодарение на специалната подготовка, през която на времето е преминал, Мани е бил в състояние да го засече. Може би дори го е примамил по някакъв начин. Искам само да узная дали ви е казвал нещо по въпроса. Опитваме се да го открием.
— Брат ми беше уважаван бизнесмен и никак не ми се нравят вашите намеци. Особено сега, непосредствено след погребението му. Мисля, че ще повикам ченгетата да зададат на вас някои въпроси.
— Само минутка. Ами ако ви кажа, че ние имаме причина да смятаме, че именно този механизъм е убил брат ви?
Розовото му теме внезапно се наля с тъмночервена кръв, а челюстните му мускули се превърнаха в яко стегнати жили. Не бях подготвен за потока от неприличия, който ме заля. За миг си помислих, че ще ме удари.
— Чакайте малко — вдигнах ръка, когато той спря за да си поеме дъх. — Какво толкова казах?
— Или се подигравате с паметта на мъртвия, или сте по глупав, отколкото изглеждате!
— Да речем, че съм глупав. Кажете ми защо.
Той размаха вестника, който държеше, под носа ми, намери някаква статия и ми я тикна в лицето.
— Защото са намерили мръсника, който го е извършил! Ето защо — рече ми той.
Прочетох съобщението. Кратко, ясно, точно по темата. Днешно издание. Един от заподозрените си признал. Имало и нови улики. Държали го под стража. Кражба с взлом, само че крадецът бил заварен на местопрестъплението, нахвърлил се върху жертвата си и започнал да я блъска. Твърде силно, твърде много. Прочетох съобщението няколко пъти.
Накрая кимнах и върнах вестника.
— Вижте, съжалявам — рекох. — Наистина не знаех нищо за това.
— Махайте се от тук. Вървете си.
— Добре.
— Я почакайте.
— Какво?
— Момичето, което ви отвори, е дъщеря му.
— Наистина съжалявам.
— Аз също. Но зная със сигурност, че баща й не е прибирал проклетия ви механизъм.