Кимнах и се обърнах.
Вратата зад мен се хлопна шумно.
Вечерях, взех стая в някакъв малък хотел, поръчах си едно и се шмугнах под душа.
Нещата внезапно бяха изгубили доскорошната си неотложност. Сигурен бях, че сенатор Брокдън е бил удовлетворен от новото обяснение на инцидента и е променил първоначалната си представа за случая. Лейла Такъри вероятно щеше да ме надари с някоя усмивка от типа „нали ви казах?“, когато я навестя за да й съобщя как се развиват нещата. А и Дон сигурно щеше да се откаже от издирването на Палача, след като заплахата бе изгубила своята състоятелност. Все пак, предположих, че това ще зависи от моментното настроение на сенатора. Щом събитията се завръщаха в обичайните си коловози, твърде вероятно бе и Дон да се захване с някой нов случай. Докато се триех енергично с кърпата, установих, че неусетно съм започнал да си подсвирквам. Почти се чувствах свободен.
Малко по-късно, докато си сръбвах от чашата с напитката, която бях поръчал, обмислих идеята да му позвъня и вместо това се свързах с рецепцията на хотела в Сейнт Луис.
На екрана на видеофона се появи женско лице. Тя ме погледна усмихнато, а аз се зачудих, дали отвръща толкова ведро на всички позвънявания, или това е просто рефлекс. Сигурно никак не е лесно да сдържаш разни дребни желания като да се прозееш, да се почешеш по носа или да дъвчеш дъвка.
— Мога ли да ви услужа?
— Казвам се Дони. Държа при вас стая 106. Сега съм в друг град, но бих искал да попитам има ли някакви съобщения за мен.
— Само момент — тя погледна нещо встрани. — Да — продължи, като четеше от бележка, която държеше в ръка. — Има един запис — странното е, че е на вашето име, а е предназначен за друг.
— Така ли? И за кого?
Тя ми каза, с което подложи на изпитание самообладанието ми.
— Разбирам — рекох. — Ще го повикам малко по-късно и ще му го пусна. Благодаря ви.
Тя се усмихна отново, аз отвърнах със същото и затворих.
Значи Дейв все пак ме е разпознал… Кой друг би могъл да знае този номер и истинското ми име?
Бих могъл да изфабрикувам някакво обяснение и да я накарам да прехвърли записа. Само че се безпокоях, че при скучния живот, който води, като нищо може да се окаже неканен слушател на съобщението. Налагаше се да се върна там при първа възможност и да послушам сам това нещо, преди да го изтрия.
Сръбнах юнашка глътка от питието и придърпах към себе си папката с документите. Открих вътре номера на Дейв — имаше два номера — и изгубих петнадесет минути в напразни опити да се свържа с него. Никакъв успех.
Хубаво де. Сбогом Ню Орлиънс, сбогом душевен покой. Следващия път се свързах с летището и направих резервация. Изгълтах остатъка от питието, постегнах се малко и отново на път…
По време на по-ранните ми полети през деня бях прекарал значително време в размисли за идеите на Теилхард де Шардин4 за продължаването на еволюцията в царството на изкуствено създадените предмети — дело на човешка ръка — сравнявайки ги с Гьоделовите възгледи за механичната неопределеност и опитвайки се да приложа едните и другите в хода на някаква причудлива епистемологична игра към случая с Палача — задавах си разни въпроси, полемизирах, дори се надявах — надявах се, че истината е на страната на доброто и че Палача, надарено с разум същество, се е завърнал на Земята запазвайки непокътнат здравия си разсъдък, че убийството на Бърнс наистина е разкрито от полицията, както пишеше в онази статия и че в края на краищата един полузабравен и отдавна отписан експеримент на космическата програма ще се окаже триумф и ще допринесе за развитието на изследванията в тази насока… Та нали Лейла ми бе внушила мисълта за почти необятните възможности на този нов невристорен мозък… Сега обаче ми предстоеше да разреша някои лични проблеми — дори и главозамайващите философски идеи не могат да се сравнят да речем с някой зъбобол, ако се е случил точно на теб.
Ето защо прогоних всякакви мисли и разсъждения за Палача и се съсредоточих върху себе си. Действително съществуваше немалка вероятност Палача най-сетне да се е показал на хоризонта, Дейв да го е засякъл, да го е спрял — както се заканваше, че ще направи — и да е предал новината по веригата. Въпросът е, защо бе използвал моето истинско име.
Поне засега не разполагах с достатъчно информация за да планирам каквито и да било действия. Не можех да си представя, че един искрено вярващ човек като Дейв съвсем неочаквано би се захванал с шантаж. От друга страна, познавах го като личност, склонна към внезапни и ентусиазирани решения, които нерядко водеха със себе си и значителни промени. Трудно ми бе да стигна до определено становище… Все пак техническите му познания плюс детайлното познаване на програмата на информационната банка го поставяха в необичайно изгодна позиция — стига да реши да ме забърка в тази каша.