Не ми се щеше да си припомням някои от действията, които бях предприел за да запазя своето инкогнито, още по-малко бих желал да мисля за онова, което бих могъл да извърша спрямо Дейв, когото не само уважавах, но и харесвах. Ето защо отново се прехвърлих в областта на свободното теоретизиране.
Карл Манхайм мисля бе човекът, в чиято глава доста отдавна се бе родило мъдрото заключение, че радикално настроените, революционни и прогресивни мислители обикновено се придържат към механистични представи за държавното управление, докато консервативните им опоненти предпочитат растителните аналогии. Казал го е почти едно поколение преди кибернетичното и екологичното движения да си прокарат и извоюват признание сред джунглата на общественото съзнание. Имам чувството, че тези два възгледа все още са на въоръжение и в наши дни — не толкова що се отнася до държавното управление, към което ги е причислил Манхайм, колкото към някои други феномени. Съществуват немалка група хора с определено положение, които разглеждат социалните, икономически и екологични проблеми като неизправности на обществената машина, които могат да бъдат отстранени чрез най-обикновен ремонт, замяна и изхвърляне — обрисувайки по този начин една доста праволинейна картина на света, в който дори откритията не са нищо повече от нови и лъскави детайли. От другата страна пък стоят онези, които се боят да пристъпят дори крачка в която и да било посока, тъй като проследяват последствията чак до техните вторични и третични ефекти, докато те се множат и кръстосват в рамките на цялата сложна социална система. Аз самият винаги съм ненавиждал крайностите. Кибернетиците обичат да се фукат с техните множествени обратни връзки, макар че според мен никога не знаят какъв брой да използват и как точно да ги свържат, а групата на еколозите непрестанно вещае мрачни бъднини и някакви циклични движения, при които човечеството периодически щяло да се връща назад, към пещерите.
Не ще и дума, че те имат нужда едни от други, говоря за защитниците на растенията и поклонниците на механичните играчки. Ако не друго, за да се дебнат и да си подлагат крак. Понякога тежестта се прехвърля на едната, или на другата страна, но като цяло мислителите съумяват да поддържат статуквото. В едно обаче остават непроменени — в своя консерватизъм и ако нещо ме плаши, това е по-скоро непримимостта на защитниците на растителния възглед. Те са онези, които разглеждат всеобщата информационна система като вълшебен цяр за всички настоящи и бъдещи проблеми и източник за безкрайни блага. Всъщност броят на решените проблеми все още е малък, да не говорим за породените от създаването на самата програма. И докато обществото все още се нуждае от едните и от другите, лично аз винаги съм предпочитал да е по-голям броят на онези, които се грижат за социалната градина, отколкото на другите — дето все гледат да прехвърлят проблемите си върху социалната машина веднага щом й бъде заредена новата програма. Тогава и аз нямаше да се спотайвам в едно инак доста прозрачно общество, нито щях да се безпокоя, че някакъв бивш колега е разкрил истинската ми идентичност.
Хрумна ми нещо, докато се взирах в трепкащите светлинки долу… Не бях ли и аз от групата на мислителите, след като жадувах за нови промени в настоящия обществен ред, които да задоволят инак анархичната ми натура? Или бях само растение, което сънува, че е мислител? Така и не можах да открия отговора. Градината на живота никога не се ограничава само с плановете, които шепа философи посаждат за свое собствено успокоение. Може би още няколко трактора ще свършат работа.
Натиснах едно копче.
Записът се завъртя. Екранът остана пуст. Чух гласа на Дейв да пита за стая 106, после отговорът, че там нямало никой. След това той каза, че желае да остави съобщение, чрез господин Дони, но за някой друг и че господин Дони щял да разбере. Момичето го попита дали желае да включи видеоизображение. Той й каза, че може. Последва пауза. Сетне отново нейният глас, че може да започва. Все още образ нямаше. Нито говор. Чуваше се само тежкото му дишане и някакви драскащи звуци. Десет секунди. Петнадесет…
— …ме спипа — произнесе накрая той и пак повтори името ми. — Исках да ти кажа, че те познах… Не по маниерите, нито по нещо, което си казал… просто по твоя стил… на мислене и изразяване… за електрониката — и всичко останало — странното усещане, че те познавам отпреди, не ми даваше мира… и след като проверих за името ти сред публикациите по нефтохимия и морска биология… Ще ми се да узная с какво точно си се занимавал през всичките тези години… Но вече няма време за това. Все пак исках да знаеш, че… че не успя да ме заблудиш.