— Алън! Мда, светът е малък, наистина. Сядай, сядай!
Той се отпусна на стола срещу мен и прехвърли шлифера върху облегалката на съседния.
— Какво те води в този град? — поде Дон.
— Само минавах — отвърнах небрежно. — Да кажа „здрасти“ на няколко приятелчета. — Чукнах с пръст върху олющената повърхност на масата помежду ни. — Това е последната ми спирка. След няколко часа си тръгвам.
Той се захили.
— И защо чукаш на дърво?
— Просто исках да изразя уважението си към една от любимите кръчми на Хенри Менгкън1 — отвърнах с усмивка аз.
— Че това място толкова ли е старо?
Кимнах.
— Не се изненадвам — рече той. — Винаги си си падал по реликвите — или си ненавиждал новото, не зная кое от двете.
— Май по малко и от двете. Ще ми се отнякъде сега да се покаже Менгкън. Любопитно ми е какво ще каже за настоящето. А ти какво правиш с него?
— С кое?
— С настоящето. Тук. Сега.
— А-а… — той потърси с поглед сервитьорката и си поръча бира. — По работа. Дошъл съм да наема един консултант.
— Брей. И как върви бизнесът?
— Трудно — въздъхна Дон. — Много трудно.
Запалихме цигари и не след дълго бирите пристигнаха. Пушим, пием и слушаме музиката.
Пял съм я тази песен и пак ще я пея — светът е като една прекомерно забързана мелодия. Сякаш нарочно, по-голямата част от промените, които ми бе писано да преживея по време на отредения ми период на съществуване, се бяха струпали в последните няколко години. Всъщност, като си помисля, преди няколко години живеех с подобно внушение, а не е изключено и след време отново да мисля така — стига преди това някоя от задачките, които обичаше да ми поставя Дон, да не се окаже фатална за споменатото ми съществуване.
Дон управлява второто по големина дедективско бюро в света и понякога ме намира за особено полезен, защото не съществувам. Не съществувам сега, тъй като съществувах някога във времето и мястото, когато започнахме с опитите да превъплатим в нули и единици умопобърканите стихчета на нашето съвремие. Говоря за проекта за световна Централна Информационна Банка и за това, че аз изиграх значителна роля в опитите да бъде конструиран действащ модел на реалния свят, където да се съдържат сведения за всеки и всичко. До каква степен сме успели и дали притежаването на подобен модел на света наистина осигуряваше на неговите попечители възможност за по-голям контрол върху функциите му, са въпроси, върху които бившите ми колеги по проект продължаваха да дискутират, докато музиката ставаше все по-френетична и човек вече не можеше да различи картата заради забитите по нея карфици. Някъде тогава взех своето най-грандиозно решение и се погрижих да не получа гражданство в този втори свят. Свят, който може би сега бе станал по-важен дори от първия. Доброволен изгнаник в реалността, кратките ми прескачания отвъд разделителната линия бяха породени от неосъзнато чувство за вина, или наложени от обстоятелствата. Все пак посещавах онзи свят периодически, защото така налагаше работата, с която си изкарвах прехраната. Същата, заради която се запознах с Дон. Когато някой проблем вземе много да го яде, сеща се колко са полезни персонажите, в които умея да се претворявам.
За съжаление, изглежда някое подобно хрумване го бе докарало тук и сега, точно когато цялото ми същество жадуваше за една по-продължителна почивка.
Допихме бирите, поискахме сметката и се разплатихме.
— Насам — казах аз и посочих задната врата. Той вдигна шлифера и ме последва.
— Тук ли ще разговаряме? — попита ме докато крачехме в тясната уличка.
— Не е препоръчително. Ще вземем автобуса — ще те заведа на едно местенце, където да се усамотим.
Той кимна и двамата продължихме.
След не повече от три четвърти час бяхме в салона на „Протеус“ и аз правех кафе. Полюшвахме се лекичко от студените води на Залива, под безлунното небе. Бях запалил само плафоните на стената. Уютно. Тук, на борда на „Протеус“, върху гладката морска повърхност, тълпите, налудничавото движение и бясното темпо на градския живот стават някак нереални и несъществени благодарение на изолацията, създадена едва от няколко метра вода. Човечеството отдавна е овладяло безброй способи да променя обкръжаващия го пейзаж, но океана си остава непроменен и във всеки от нас — предполагам — е вродено усещането за безвремие, което ни завладява винаги, когато тръгнем да го прекосяваме. Сигурно това ще е една от причините, заради която прекарвам толкова много време из него.
— За първи път ме каниш на борда — отбеляза Дон. — Уютно е тук. Много.